Константин Великов Каварналиев е български офицер, посмъртно произведен в генерал-майор, чиято съдба се преплита с най-драматичните битки на България в края на XIX и началото на XX век. Роден е на 15 ноември 1866 г. в Шумен в търговско семейство. Завършва Военното училище и стъпва в кариерата като юнкер, а скоро и като млад офицер показва хладнокръвие и талант в полето. Участва в Сръбско-българската война още като много млад, където командва рота от 5-и пехотен Дунавски полк и се отличава при Банкя, Сливница, Цариброд и Пирот. За храбростта си е произведен в подпоручик и награден с Военен орден „За храброст“ IV степен.
След войната Каварналиев продължава да се издига. През 1888 г. завършва сред отличниците във випуска си, служи в артилерията, а по-късно специализира в Белгия и Италия. Преминава през редица командни и щабни позиции, като началник-щаб в бригади и дивизии, и командир на полк. В началото на Балканската война оглавява отново 5-и пехотен Дунавски полк, а в Междусъюзническата война е назначен за командир на 3-та бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия. Натрупаният опит, дисциплината и твърдият характер го подготвят за изпитанието, което ще го обезсмърти.
Юни 1913: Дойранската отбрана на полковник Каварналиев
В хода на Междусъюзническата война гръцката армия, с личното участие на крал Константинос I, натиска към Кукуш и Дойран. След тридневни ожесточени боеве около Кукуш българските части се изтеглят организирано, за да избегнат обкръжение и да заемат по-благоприятни позиции северно към Дойран. Там полковник Константин Каварналиев разполага едва с два непълни полка – 32-ри и 42-ри – общо приблизително 3000 бойци срещу няколкократно превъзхождаща ги сила от около 42 000 противникови щика. Силите са неравни, резервите – ограничени, а поддръжката от тила изостава.
На 18 юни 1913 г. пламва боят при Дойран. Каварналиев организира отбраната, маневрира с малкото налични подразделения и държи рубежите дни наред, за да осигури време и пространство на други български части, които се сражават ожесточено на широк фронт – от Злетово и Щип до Кресна, Предела и Пехчево. В навечерието на най-критичните моменти Каварналиев изпраща адютанта си да търси подкрепления, а когато става ясно, че няма кой друг да влезе в боя, хвърля в атака единствения резерв – себе си. Излиза на първа линия с пушка в ръка, повежда контраатака, отбива противника и удържа позицията. В сражението е прострелян в крака; раната изглежда лека, но куршумът прерязва важна артерия и няколко часа по-късно полковникът умира от кръвозагуба на 23 юни 1913 г. Посмъртно е произведен в генерал-майор. Тази саможертва се превръща в образец на офицерска чест и лично лидерство.
Какво прави Константин Каварналиев изключителен
Първо, неговото име е неотделимо от понятието „дълг“. В епоха, когато армията е гръбнакът на новата българска държавност, Каварналиев демонстрира как офицерът е едновременно стратег и възпитател, човек, който превръща малобройната си войска във воля за съпротива. Второ, личният пример. Мнозина командири са оставали зад линията, но той избира да поведе хората си от първия ред. Трето, способността да се вземат решения под свръхнатиск: да прецениш кога да задържиш позиция и кога да контраатакуваш, при почти липсващи резерви и логистична несигурност. Тези уроки са валидни и днес – от военната стратегия до управлението на кризи и организационното лидерство.
Памет и признание
Още през 1916 г. край Дойран е издигнат негов паметник, около който се оформя българско военно гробище. През 1966 г. паметникът е разрушен, а през 2019 г. е възстановен и тържествено открит отново с участието на представители на България и Северна Македония. Това е не просто акт на историческа справедливост, а мост през времето – напомняне, че паметта за героизма може да бъде разрушавана, но и възкресявана, когато обществото настоява за истина и уважение.
Днес името на генерал Константин Каварналиев носят улици и паметни знаци в страната, а образът му присъства в книгите по история и във военните музеи. Честванията край Дойран, както и поставените плочи и копия на старите монументи, свидетелстват, че делото на този офицер продължава да възпитава поколенията в отговорност, саможертва и вярност към отечеството.
Защо да помним Константин Каварналиев днес
Паметта не е само за миналото. В света на бързи кризи и несигурност въпросът какво е лидерство отново е на дневен ред. Историята на полковник Каварналиев предлага три трайни ориентири. Първо, лидерството е служба, а не привилегия. Второ, авторитетът идва от личния пример, особено когато е трудно. Трето, стойността на една кауза се измерва със способността да пазим хората до себе си. При Дойран през юни 1913 г. тези принципи не са просто изговорени, те са изживени.
Кратка хронология
• 1866: Ражда се в Шумен на 15 ноември. Завършва Военното училище.
• 1885: Отличава се в Сръбско-българската война, получава първи офицерски чин и орден „За храброст“.
• 1897–1907: Специализации в Белгия и Италия, щабни и командни длъжности, издигане в по-високи чинове.
• 1912–1913: Командир в Балканската война, а после бригаден командир в Междусъюзническата война.
• 23 юни 1913: Пада при Дойран като полковник, посмъртно произведен генерал-майор.
• 1916, 1966, 2019: Паметник край Дойран – издигнат, разрушен, възстановен.
Заключение
Когато говорим за Константин Каварналиев, говорим за мащаба на една личност, която в решителен момент се превръща в съдба на бойното поле. Неговият избор да поведе хората си лично, при очевидно неблагоприятно съотношение на силите, остава пример за това как смисълът на офицерската клетва и на гражданския дълг могат да бъдат изпълнени докрай. Ако търсим ориентир какво означава да „стоиш на пост“ – от армията до обществените каузи – името Константин Каварналиев винаги ще бъде правилният отговор.
