Според митологията на древните жители на Асирия поне една подправка била известна още преди създаването на човечеството. Когато боговете започнали да създават Земята, те пили сусамово вино.
Историците доказват, че употребата на ароматни билки датира от времето на зората на историята. По всяка вероятност, първобитните хора увили парчета месо с листа и установили, че някои от тях значително подобряват вкуса на храната. Същият ефект имали различни ядки, семена, плодове и дори кората на определени дървета.
Родина на подправките и на тяхното култивиране е Далечният Изток. Според китайската митология човечеството се е научило да използва билки и подправки от мъдрия император Шен Нун, който управлявал преди 5000 години. По-късно летописци многократно цитирали книга, която се смятала за написана от него, описваща ефектите от билки и подправки. Така старото знание се запазило и до днес.
В древния Египет хората също използвали подправки за различни цели, както се вижда от папирус на възраст 4500 години: в него се разказва как да се употребяват хвойна, канела и различни видове смола. За посещението на Савската царица при цар Соломон се твърди, че тя му връчила „120 мери злато, много подправки и скъпоценни камъни“. Това се случило около 1000 г. пр. Хр.
Но как индийските подправки стигнали за пръв път до Европа, все още е тайна. През IV-ти век пр. Хр. те вече били известни на континента, защото Херодот пише, че Александър Македонски отишъл в Индия, където „канела расте високо в дълбоки езера близо до гнезда на летящи същества“.
Римската империя ни е оставила една-единствена, но доста обемиста готварска книга, известна под по-късното заглавие „De re coquinaria“ или „Апициевски корпус“ с 468 рецепти. Приписват я, според някои погрешно, на прочутия римски гурман Марк Габий Апиций, който смятал, че върховното ястие в целия свят са езици от фламинго; самият той хранел свинете си със сушени смокини и им давал да пият вино с мед. Рецептите в книгата показват използването на много подправки.
Осъзнавайки тяхната роля, римляните бързо станали добри готвачи. Черен пипер винаги присъствал на масата – също и традиционният нар със силно солен рибен сос, който използвали вместо сол. Подправките се превърнали в знак за богатство и социален статус.
Заедно с римските легиони подправките дошли в северните части на Европа, в древна Германия и Британия. Някои подправки, които не страдат от студен климат, бързо ставали местни – например, сминдухът, чесънът и градинският чай. И обратно – с разпадането на Римската империя западните части на Европа изпаднали в търговска изолация. На изток, напротив – пазарите във Византия бил претъпкани с екзотични деликатеси и подправки от Азия.
Но Западна Европа бързо настигнала Византия. През ІХ-ти век Карл Велики заповядал да се сеят и отглеждат повече от 70 вида билки и подправки, включително кимион, кориандър, макове и шизандра (лимонник).
Кръстоносните походи през XІ-ти век започнали да възобновяват доставките на подправки за Европа. Богатствата на Изтока се появили на масата на кралете и благородниците. По това време Италия и Испания станали износители на вина с добавени подправки. Черният пипер достигнал такива високи цени, че се превърнал в обменна единица. Много градове плащали данъци и такси в пипер. Чувал пипер струвал повече от човешки живот. Други скъпи подправки били дълги чушлета от Суматра, джинджифил, карамфил, канела, индийско орехче. Половин фунт (227 грама) джинджифил струвал колкото една овца. Същото количество индийско орехче струвало 3 овце или половин крава. На съдиите предлагали подкупи в подправки. Бедните хора се задоволявали с копър, горчица и чесън, които били широко разпространени в Европа.
Подправките от Изтока били в ръцете на арабските търговци, които ги закарвали до Кайро. Градът станал най-големият пазар за тези ценни стоки. Оттам венециански и генуезки търговци ги превозвали до Европа.
Пътуванията на Марко Поло до Китай през ХІІІ-ти век променили географските представии на европейците. Но неговото пътуване отнело 6 години. Освен това, през 1453 г. турците превзели Константинопол и корабите им се появили в Средиземно море, блокирайки европейските търговци. Това накарало испанците и португалците да тръгнат по света в търсене на директен морски маршрут към Индия с нейните подправки. Колумб и испанските конкистадори също донесли подправки, но не от Индия, а от Америка – свят, дотогава напълно непознат за европейците.
Морският път до Индия бил открит през 1498 година от португалеца Васко да Гама. През 1503 г. той с 13 кораба докарал в Португалия 5 тона подправки. Монополът на Португалия върху търговията с подправки от Индия продължил 100 години.
През 1607 г. холандците завладели редица острови в Индийския океан и си осигурили монопол върху търговията на Европа с подправките през следващите 200 години. През 1650 г. започнали търговия с канела от Цейлон.
Холандците ревниво пазели достъпа до Молукските острови, които били наречени „Островите на подправките“. Кражбата на семена за сеитба се наказвала със смърт. Холандците потапяли индийското орехче в мляко или лимонов сок, което не оказвало влияние върху вкуса – но унищожавало зародиша така, че конкурентите не могли да го посадят.
Обаче след много опити няколко фиданки били контрабандно откарани на остров Мавриций. Оттам индийското орехче се разпространило в различните колонии на Великобритания и Франция и така холандският монопол бил нарушен.
През 1780 г. война между Англия и Холандия повлияла върху търговията с Индия. Холандците били разгромени. През 1798 г. прочутата холандска Източно-индийска компания фалирала.
С края на монополната търговия и ограничаването на индивидуалното отглеждане на подправки цената им спаднала и те се превърнали в неразделна част от съвременната европейска кухня.
