Римляните смятали далечните предци на днешните немци, англичани, холандци, частично на французите и редица други народи в Европа, за полудиваци – груби варвари, неспособни за нищо, освен да пият бира и да организират грабителски нападения.
Древният римлянин би сметнал за луд човека, който би казал, че потомците на тези „диви варвари“ ще създадат една от най-великите цивилизации, която ще окаже силно влияние върху всички народи на Запада, Изтока и, практически, на цялата планета. И определено в началото никой в Рим не можел да си представи, че „диваците“ един ден ще съкрушат самата империя.
Към ІІІ-ІІ вв. пр. Хр. германските племена се разпаднали на 3 основни групи със сходни езици и обичаи.
Северната група се представяла от племенните съюзи на свевите, даните и няколко други народности, които обитавали Скандинавския полуостров и близките територии на балтийското крайбрежие.
Източната група се състояла от готите, вандалите, бургундите и др., живеещи на изток от река Елба.
Западната група, която обитавала земите между реките Рейн и Елба, включвала батавите, англите, саксите, тевтоните, франките и редица други племена.
През 113 г. пр. Хр. едно от германските племена – тевтоните, за пръв път нападнало римските владения, навлизайки в Италия. Прочутият пълководец Гай Марий, основоположник на важна реформа в организацията на римските легиони, успял да им нанесе тежко поражение, и тевтоните се разпръснали между сродните им племена.
Думата „гер“ в германските езици означавала дротик – късо копие за хвърляне, което често се използвало от тези племена. Така на латински „гер+манус“ означава „ръка с копие“, а в германските езици – „гер+ман“, „човек с копие“.
Древните германци се събирали в родови общности, управлявани от старейшини. Родът бил независима социална единица, която живеела според свои правила. Общите дела на племето се решавали на събрание на старейшините на отделните родове.
Членовете на рода давали клетва за кръвна мъст – ако чужденец убивал някой от тях, мъжете убивали мъже от чуждия род, независимо дали имали отношение към престъплението. Така се пазел човешкият живот – всеки щял да се замисли, преди да се реши на първоначално убийство, последиците от което щели да се стоварят върху собствения му род. На практика, обаче, такива унищожителни войни между отделните родове били много рядко явление – когато някой убивал човек от чужд род, проблемът се уреждал между старейшините на двата рода. Родът на убиеца плащал откуп на рода на жертвата и всички се разотивали в мир.
На война германските племена тръгвали под ръководството на опитни, уважавани воини – херцози. Те били избирани на „тинг“ – събрание на всички воини от племето.
Воин бил всеки мъж, който можел да борави с оръжие. Тингът се свиквал от старейшините на племето на голяма горска поляна в лунна нощ. Избраният херцог се издигал върху щит над главите на множеството.
Първоначално сред германците нямало остро социално разделение. Съществували свободни хора (абсолютното мнозинство от населението) и зависими, обикновено наричани „роби“, но това название било доста условно. Зависимите хора били пленените по време на война.Те нямали право да гласуват и да носят оръжие. Живеели отделно и имали свое стопанство, от което плащали данък на господарите си. За да се различават от свободните хора, трябвало да подстригват късо косата си. Свободните мъже носели дълга коса, която връзвали на снопче върху главата си.
Впоследствие сред германците започнала да се формира племенна аристокрация – „еделинги“. Това били професионални военни вождове – такива ставали воини, които особено се отличавали в сражения, и техните потомци. Военното дело ставало тяхно основно занимание от поколение в поколение. На постоянна служба при еделингите отивали млади воини, които образували тяхната дружина. Еделингът и дружината му давали клетва за взаимна вярност. Ако еделингът загинел в битка, неговите воини също предпочитали да се сражават до смърт, за да не се срамуват, че не са спасили своя предводител.
Появата на професионални войници позволявало на другите мъже да прекарват повече в стопанството си и да излизат на война само в особено важни случаи. А еделингите и техните воини, хранени от народа, непрекъснато усъвършенствали своите бойни умения.
През 9 г. сл. Хр. в Тевтобургската гора, в северозападната част на днешна Германия, източногерманското племе херуски, водено от Херман (Арминий), напълно унищожило 3 римски легиона на военачалника Публий Вар, който сред горите дори не успял да разгърне войската в правилен боен ред. След това поражение Рим се примирил, че не може да разпростре властта си отвъд Рейн, която река станала постоянна граница между германците и империята. А император Октавиан Август до края на живота си повтарял думи, които станали исторически: „Вар, Вар, върни ми легионите!“
През IV – V век. сл. Хр. германците започнали да нахлуват на запад, завладявайки земите на местните народи, включително тези, които били част от Римската империя. Те основали т. нар. „варварски кралства“: англо-саксите в Британия, франките в Галия (дн. Франция), алеманите в Югозападна Германия, вестготите в Испания, остготите в Италия. А през 410 г. за пръв път самият Рим бил превзет и ограбен от врагове – източногерманското племе на вестготите, водени от крал Аларих. 45 години по-късно Рим бил отново превзет и 2 седмици разграбван от племето на вандалите под предводителството на Гейзерих (оттогава думата „вандал“ се превърнала в нарицателно за брутален агресор).
А през 476 г. вождът на германските наемници на римска служба Одоакър свалил последния римски император Ромулус Август. Западната Римска империя престанала да съществува.
Така германците отбелязали края на Античността. Започвало Ранното Средновековието.
