„Няма да има други като нас.“ Оливър Сакс за живота, смъртта и смисъла

Оливър Сакс – беше един от най-известните психолози на нашето време. Публикуваме последната му колона, написана шест месеца преди смъртта му. Повярвайте, струва си да прочетете.

„Преди месец ми се стори, че здравето ми е добро, даже отлично. На 81 съм, но все още плувам километър на ден. Но късметът ми свърши. Преди няколко седмици разбрах, че в черния ми дроб има множество метастази. Девет години по-рано се оказа, че имам рядко подуване на окото. Поради лъчетерапията и лазерите, с които туморът беше отстранен, в крайна сметка ослепях с едното око. В моя случай вероятността очен тумор да метастазира беше малка – но нямах късмет “.

Благодарен съм за деветте години здравословен и продуктивен живот след тази първоначална диагноза, но днес съм изправен лице в лице със смъртта. Ракът е погълнал една трета от черния ми дроб и въпреки, че разпространението му може да се забави, той вече не може да бъде спрян.

Трябва да измисля как да изживея останалите месеци. Трябва да ги живея по най-богатия, най-дълбок, най-продуктивен начин. За това ме вдъхновяват думите на един от любимите ми философи Дейвид Хюм, който на 65 години, научавайки, че е смъртно болен, написа кратка автобиография. Отнело му само един ден през април 1776 година. Той я нарекъл „Моят живот“.

„Страдах много малко от болестта си и още по-любопитно, въпреки силното изтощение на тялото, психическото ми равновесие не ме остави за минута“, пише Хюм. „Запазих същата страст към науката, същата жизненост в обществото, както преди.“ 

Имах късмета, че живях повече от 80 години, 15 години по-дълго от Юм и тези години бяха еднакво богати по отношение на работа и любов. През това време публикувах пет книги и завърших автобиографията си (тя е по-дълга от няколкото страници на Хюм), която ще бъде публикувана тази пролет. И почти завърших още няколко книги.

„Аз„, продължава Хюм, „се отличавах с кротост на природата, самоконтрол, открито, общително и весело разположение, способност да се привързвам, неспособност за прикриване на враждебност и голяма умереност във всички страсти.“

Тук съм различен от Юм. Въпреки че се радвам на топла връзка и приятелство, нямам истински врагове, не мога да кажа, че съм кротък човек. Напротив, аз съм доста войнствен човек, често ме обземат пристъпи на жесток ентусиазъм и пълна неумереност във всичките ми увлечения.

И все пак нещо от есето на Хюм изглежда поразително вярно за мен: „Трудно е да бъда по-малко привързан към живота, отколкото съм сега.“

През последните няколко дни успях да видя живота си сякаш от голяма височина, като пейзаж и усещане за свързаност на всички негови компоненти се задълбочи в мен. Това не означава, че животът е приключил за мен. Напротив, чувствам се изключително жив и искам и се надявам оставащото време да постигна още по-дълбоки приятелства, да се сбогувам с всички, които обичам, да напиша нещо друго, да пътувам, ако имам сили, да достигна нови нива на разбиране и смисъл.

Това ще изисква дързост, яснота и директност на речта. Ще трябва да постигна яснота в отношенията си със света. Но все още имам време за забавление (и дори за някакви глупости).

Изведнъж се чувствам съсредоточен и виждам перспектива. Няма време за нещо несъществено. Трябва да се съсредоточа върху себе си, върху работата си и върху приятелите си. Вече няма да гледам новините вечер. Повече няма да отделя от вниманието си за спорове за политика или глобално затопляне.

Това не е безразличие, а липса на привързаност: все още съм дълбоко загрижен за ситуацията в Близкия изток, глобалното затопляне и нарастващото неравенство. Но това вече не е моя работа – тези неща принадлежат на бъдещето. Радвам се, когато срещам надарени млади хора – дори и тези, които са ми направили биопсия и са ми поставили диагноза. Чувствам, че бъдещето е в добри ръце.

През последните десет години бях по-внимателен към смъртта на моите съвременници. Моето поколение е на път да изчезне и всяка смърт ми се струва, че отрязва нещо от мен. Няма да има повече като нас. Но никога няма да има хора като теб. Когато хората умрат, те вече не могат да бъдат заменени. Те оставят дупки, които не могат да бъдат запълнени, защото съдбата – генетична и неврална – на всеки човек е да стане уникален индивид, да намери свой собствен път, да изживее собствения си живот, да умре собствената си смърт.

Не мога да се преструвам, че не ме е страх. Но моето основно чувство е благодарността. Обичах и бях обичан. Дадоха ми много и дадох нещо в замяна. Четох, пътувах, мислих и писах. Общувах със света, както общуват само писатели и читатели.

И най-важното – бях рационално създание, сред мислещите животни, на тази красива планета и това само по себе си беше огромна привилегия и огромно приключение.