По време на бойните действия в Сталинград през Великата Отечествена война загинали по около 1 милион войници от всяка страна.
Но онзи, който си мисли, че там можело само да седиш в прочутия „Дом на Павлов“ и със снайперска карабина да унищожаваш настъпващия враг, доста греши. Подобна картина била далеч от реалността.
През есента и зимата на 1942 г. Сталинград бил най-опасният град в Европа. Той е разположен на двата бряга на река Волга. Целта на немците била да се прехвърлят на левия бряг – това практически означавало да превземат града. А неговото значение било огромно не само заради символиката му – нали носел името на Сталин, но и поради чисто практическа причина. По реката с шлепове се превозвал нефт от находищата при Баку. Ако нацистите успеели да прекъснат тази нефтена артерия, Червената армия просто щяла да остане без гориво за танковете, самолетите и автомобилите – и войната щяла да приключи след 2-3 седмици.
Всеки съветски войник знаел, че ако го изпратят в Сталинград, не го чака нищо добро. Той бил принуден да върви сред походната колона в тъмната част на денонощието по безкрайната равнина отвъд Волга. Трябвало да върви бързо, независимо от изтощението и буквално падайки в края на маршрута. Понякога подкрепления се карали с камиони, което означавало, че ситуацията е отчаяна и сънят трябва да бъде забравен за дълго време. Финалният участък от пътя, през Волга на другия бряг, винаги се изминавал нощем.
Нощният Сталинград бил осветен от заревото на пламъци, бушуващи буквално навсякъде. Градът горял в продължение на месеци, макар да изглеждало, че сякаш всичко вече е изгоряло до основи. Там никой не страдал от недостиг на оръжие. Всеки войник го получавал, преди да бъде изпратен на другия бряг. Боецът можел да замени стандартната карабина „трилинейка“ с противотанкова пушка, автоматично оръжие или лека картечница. Тези, които оставали без ново оръжие, можели да си намерят в града, каквото им харесва – оръжия се търкаляли на всяка крачка. Онези, които мечтаели да станат снайперисти, имали възможност да се снабдят с по-точна и смъртоносна карабина. Също, за всеки случай и пистолет – като допълнително оръжие.
Лошото било, че съветското командване не изпращало в Сталинград тежка артилерия. Артилеристите стреляли от другия бряг на Волга по райони, посочени им от разузнавачите. В самия град прехвърляли само 45-мм противотанкови оръдия, 76.2-мм полкови оръдия и минохвъргачки от всякакъв тип. Артилеристите често стреляли „на око“. Разчитало се предимно на минохвъргачки, автомати и карабини. Всеки боец получавал 5-6 гранати, от които задължително 1 противотанкова.
Когато трябвало да прекосяват Волга към тази част от града, където се водела битката, това ставало по тъмно. През деня вражеските артилеристи активно стреляли по реката. Тези, които не успявали да преминат на другия бряг преди изгрев, трябвало да се върнат и изчакат следващата вечер. Понякога един полк прекосявал Волга за 2-3 нощи. Пресичането в различни малки съдове не представлявало особена опасност. Вероятността да загине войникът в такъв момент също била налице, но сравнително малка.
Основната „переправа“ (място за преминаване) на съветските войски, скрита от германците, действала в околностите на завод „Червеният октомври“ до средата на есента. Там първата сериозна опасност дебнела на брега, където били разтоварвани купища боеприпаси и мини. Случайно попадение в тях нерядко убивало много червеноармейци.
Друга неприятна новина била необходимостта да се атакува. Главната цел на прехвърлянето на съветски части в Сталинград било настъплението, за да се поправи ситуацията след пореден пробив на германците. Тази необичайна традиция започнала след бързото прекосяване на реката от дивизията на генерал Родимцев в началото на есента на 1942 г. Тя продължила до края на отбраната на Сталинград през ноември. Едва в края на настъпателните битки в центъра на града се появил известният „Дом на Павлов“, където бойците на сержант Павлов така и не допуснали немците да превземат тази сграда.
Новото попълнение задължително трябвало да „помирише барут“, като участва в атака. Войниците с най-малко късмет тръгвали в настъпление само няколко часа след прекосяването на реката. Най-жестоките боеве се водели за хълма Мамаев курган. Върху него хитлеристите били разположили наблюдателен пункт, откъдето коригирали огъня на артилерията си. Руските снайперисти унищожавали окулярите на наблюдателните стерео-тръби, което давало кратка почивка. По време на атаките срещу този хълм за периода 19-25 септември 1942 г. загинали 5186 войници от 95-та пехотна дивизия на Червената армия.
Когато руснаците имали късмет, успявали да нанесат мощен флангов удар по заводските общежития, да пленят трофеи и войници на противника.
Немците обикновено не разполагали с достатъчно време за организиране на пълноценна отбрана в превзетите части на града и за поставяне на барикади. Основното препятствие пред атакуващите и от едната, и от другата страна били не загражденията от бодлив тел, а релефът. В града имало множество големи ями от попаденията на бомби и снаряди. В тях можело лесно да се влезе – но когато склоновете им замръзвали, излизането било доста трудно. Но те играели нерядко и положителна роля – в тези своеобразни окопи много войници спасявали живота си.
Битката за Сталинград завършила на 2 февруари 1943 г. с пълния разгром на участващите в нея немски, румънски, италиански, унгарски и хърватски части. В нейния край оцелели 91 хиляди вражески войници, които били пленени заедно с командващия 6-та германска армия – фелдмаршал Фридрих Паулус.
