Малкият отряд, защитаващ бастиона, се готвел да отблъсне атаката на врага. Защитниците имали 12 мускета в резерв, които трябвало да се заредят…
В безсмъртния роман на Александър Дюма „Тримата мускетари“ целият този процес се е побрал в една фраза на Атос, извикана от стената на бастиона Сен-Жерве: „Гримо, дай мускет!“
На практика, това се прави по следния начин: мускетът в лявата ръка, с дясната насипвате барут в цевта, вземате шомпола, пускате куршум в цевта, поставяте тампон и натъпквате с шомпола. Сипвате барут върху затвора, поставяте фитила, приготвяте спусъка и слагате заредения мускет върху стойката…
Ако Дюма описваше делниците на един мускетар такива, каквито са били, разказът ще се простре на хиляди страници, а интересът на читателите ще спадне пропорционално. Но в романа всичко се чете на един дъх: стрелба, таверни, схватки, шпаги, коне и буйно пиршество между битка и преследване. Обаче кога оставало време, за да се носи службата в двореца?
А тази служба изисквала не само мигом да защитиш краля си, но и да се спазва определен протокол – защото мускетарите влизали в близкия кралски кръг. Затова няма нищо изненадващо във факта, че героите на Дюма се разхождат из Лувъра, сякаш са си у дома. Де факто така и било – това бил техният втори дом.
Може да се каже, че кралските мускетари имат две години раждане. През 1600 г. Анри IV заповядал да се организира специална рота за лична защита на краля, която да се състои от благородници, въоръжени с леки карабини. Така отначало те били карабинери – а след две десетилетия станали мускетари. Защото през 1622 г. Луи XIII заповядал да ги въоръжат с мускети – по-мощни оръжия. Оттогава кралските мускетари станали привилегирована военна част.
Между другото, официално и преди това имало мускетари. Войници, въоръжените с мускети през ХVІ век, също били наричани така. Но съдбата им не била за завиждане. Мускетът тежал 7 до 9 кг (за сравнение – автомат „Калашников“ тежи 4.8 кг със зареден пълнител), бил труден за използване. За правилното му зареждане било необходимо да се извършат около дузина операции, поради което го обслужвали двама души – единият стрелял, а другият го носел заедно със стойката, запас от куршуми, барут и т. н.
Ако си спомняте, в търсене на мадам Бонасьо д’Артанян решил да влезе в Лувъра. Според Дюма, за пропуск трябвало да му служи униформата на гвардеец (все още не бил мускетар). Всичко е било точно така: и гвардейците, и мускетарите носели служба непосредствено в двореца, а той бил толкова голям, че никой нямало да обърне внимание на гвардеец, който се оказал в Лувъра не в своята смяна. Например, 6-годишната принцеса Маргарита дьо Валоа вече имала собствен щатен персонал, който наброявал около 100 души. Какво пък да кажем за краля и неговата свита? Имало толкова много придворни, че възникнало понятието „Кралският дом“ (Maison du Roi), който се делял на цивилен и военен.
Персоналът на двореца се оглавявал от главния управител; пряко надзиравал придворните камерхер; имало отговорен гардеробиер, хлебопекар, виночерпец, егери и т. н., чак до главен раздавач на милостиня. На придворна служба можело да се попадне само с помощта на роднини или покровители. Оттук и безкрайните интриги, придворни партии и всевъзможни „дворцови игри“.
Най-близките до монарха военни формирали Кралския военен дом. Най-високо положение в него заемали лейб-гвардията и телохранителите (бодигардовете) на краля. Следвали френски и швейцарски гвардейци, жандарми, шеволежери, шотландци и мускетари. Лейб-гвардията, телохранителите и гвардейската жандармерия спадали към тежката кавалерия, а мускетарите и шеволежерите – към леката.
Но наистина ли мускетарите били врагове на кардинала? Противопоставяне между тях действително съществувало. Обаче вече в онези години , в които ни отвежда действието на романа „Виконт дьо Бражелон, или 10 години по-късно“, гвардейците на кардинала и мускетарите на краля са на една и съща страна.
Членове на елитната мускетарска рота ставали гвардейци, за които това било повишение, тъй като мускетарите били по-близо до краля. Онези, които напускали ротата, получавали званието лейтенант от гвардията, тоест офицерска длъжност, която в онези дни струвала много пари. Така, че от всяка гледна точка да бъдеш мускетар означавало да направиш крачка нагоре в кариерата. Освен това от 1634 г. самият крал станал номинален капитан на ротата, което допълнително подчертавало нейния привилегирован характер.
Придворни интриги, взаимна враждебност между кардинал Мазарин и капитан-лейтенанта на мускетарите дьо Тревил довели до това, че през 1646 г. ротата била разформирана и възстановена едва през 1657 година. Именно на тази нова рота станал капитан историческият Шарл д’Артанян. Той я направил образцово подразделение и я увеличил до 250 души.
Самите мускети постепенно се превърнали в парадни оръжия. Мускетарите влизали вече в битка с шпага, пистолети и нови леки пушки „фузили“.
Кралските мускетари продължили да съществуват до средата на ХVІІІ век. Последната голяма битка с тяхно участие била при Фонтеноа през 1745 г. по време на войната за Австрийското наследство. Смелостта им неведнъж предизвиквала всеобщо възхищение.
За вярната им служба кралят плащал повече от скромна заплата – около 300 ливри годишно, приблизително колкото получавал обикновен каруцар. Разбира се, предполагало се, че мускетарите са благородници и, следователно, заможни.
Мускетарите престанали да съществуват през 1775 г. поради банални съображения за спестовност и икономии.
А гвардейците, жандармите и дори стрелците съществували много по-дълго. Но как звучи заглавие от рода на: „Тримата гвардейци“? Хм… Или „Тримата жандарми“ – тия пък кои са? Очевидно там няма кой да произнесе безсмъртната фраза: „Гримо, дай мускет!“
–
