В края на Втората световна война не били редки случаите на успешни бягства от германските концентрационни лагери. Сред тях, обаче, има едно, което оказва силно влияние върху хода на самата война. Пилотът Михаил Девятаев, който по чудо се е спасил от смъртта, не само успява да избяга от плен, отвличайки самолет, но и отнася със себе си оръжието-чудо на немската армия.
Полигонът Пенемюнде, разположен на остров Узедом в Балтийско море, се смята за родното място на легендарните ракети V-1 и V-2, както и на някои от най-модерните самолети по това време. На територията на полигона се намирал и концентрационен лагер, чиито затворници били използвани от германците за извършване на черната работа. Именно в този лагер бил задържан съветският пилот-изтребител Михаил Петрович Девятаев, човекът, който успял да извърши невъзможното, за да се спаси от смъртта.
Михаил Девятаев е роден през 1917 г. в обикновено селско семейство, където е тринадесетото дете. Девятаев обичал авиацията и редовно посещавал клуба на летците. След като бива призован в армията през 1940 г. Михаил завършва военното авиационно училище „Чкалов“. Преди да попадне в плен през юли 1944 г., Михаил е свалил 9 вражески самолета и успял да лети под командването на легендарния три пъти Герой на Съветския съюз Александър Покришкин.
На 13 юли 1944 г. руският авиационен ас бил свален в района на Лвов над контролирана от Германия територия, заловен от врага и вкаран като военнопленник в концентрационен лагер в Лодз. Той направил опит да избяга на 13 август заедно с група военнопленници, но бил заловен и прехвърлен в Концлагера на смъртта Заксенхаузен. Девятаев бързо осъзнава опасното си положение, тъй като като съветски пилот, към него щели да се отнесат с изключителна жестокост. Той успял да размени униформата и самоличността си с мъртъв съветски пехотинец. С променена самоличност и номер на лагерната униформа, под името Степан Григориевич Никитенко Девятаев е преместен в концентрационен лагер на остров Узедом.
Там руският пилот станал част от екипа за принудителен труд, работещ по германска ракетна програма на остров Пенемюнде. Затворниците били принудени при адски условия да ремонтират писти и да чистят невзривени бомби на ръка. Охраната била много строга. Въпреки това, до февруари 1945 г., Девятаев заключава, че колкото и да е нереален, шансът за бягство е за предпочитане пред сигурната смърт като затворник.
Той решил да избяга от лагера със самолет още в първите минути от пристигането си на острова. Влюбен в самолетите от дете, Михаил много лесно можел да отвлече някой „Юнкер“ изпод носа на охраната. Сега оставало да се избере екип от доверени хора, които дори при изтезания няма да издадат информация за бъдещото бягство. Той успял да намери 10 човека, едни работели близо до летището, други имали връзки с охраната и всички без изключение били решени да си траят за бъдещото бягство. И как биха могли да предадат другарите си, като всеки от тях имал лични сметки с нацистите? Например, на Немченко било извадено окото по време на разпити и изтезания, Урбанович бил изпратен в лагера като момче през 1941 г., а Кривоногов не знаел какво е страх и в предишния лагер убил пред очите на всички местния полицай.
В месеците преди бягството Девятаев се опитал да изучи приборните табла на самолетите, които се ремонтирали в съседните бараки. После научил от старите затворници за изпитанията на немско оръжие, а след това го видял сам.
Самолетът, който видял, бил напълно непознат за него по своя дизайн. Заповядали на всички да спрат работа и да слязат в предварително подготвените за целта ями. Пазачите с кучетата стояли над тях. Михаил чул как изревал един, после други двигател. Не виждал, обаче, да се върти витло. Звукът на двигателя също бил необичаен – някакво съскане, свистене.
Изведнъж самолетът хукнал бързо и се откъснал от земята. След като направил два кръга с висока скорост, самолетът направил заход за кацане и се приземил. Другата тайна на острова бил реактивният самолет. Може би това е „чудодейното оръжие“ на Хитлер, за което пропагандистите на Гьобелс многократно разказвали.
Първоначално групата на руския пилот планирала да избяга до март 1945 г.. Те избрали дори самолет – бомбардировач Heinkel He 111, достатъчно голям за десет души, но се наложило да избягат по-рано.
В концентрационните лагери съществували банди затворници, които смятали, че контролират всички останали. Действията им били насърчавани от немската администрация, която се възползва от това, че имала очи и уши в лагера. Но освен доноси, тези банди имали още една, ужасна функция – „Десет дни живот“. Това било лагерна формула за линч, неразрешено отмъщение на група бандити-затворници. Те сами избирали жертвите си по указание на коменданта или охраната и за да им угодят, го убивали по варварски начин. Който показвал недоволство от лагерния ред, който се съпротивлявал на грабежите или казвал нещо погрешно, попадал под властта на бандата. В продължение на девет дни „виновният“ бивал измъчван по всякакъв начин, за който организаторите на тормоза можели да се сетят и ако той все пак оставал жив, на десетия ден го убивали. Бандитите имали право да бият обречените, както им харесва, когато им харесва и така, че последните десет дни да са истинска агония. Колкото повече страдание имало, толкова по-висока била наградата за техния труд.
Няколко седмици преди бягството близък приятел на Девятаев вече бил станал жертва на този линч. Не след дълго дошъл ред и на Михаил. Причината била бой с един от затворниците, морякът Костя. Веднъж Девятаев не издържал на провокативните му пиянски думи, ударил го, но бил жестоко пребит. Когато се събудил, разбрал, че няма да успее да оцелее в останалите девет дни от „присъдата“ и колкото по-скоро той и другарите му отвлекат самолета, толкова по-добре. След още 3 дни побой и тормоз окончателният план за бягство бил готов.
На 8 февруари 1945 г. сутринта бъдещите бегълци си разменят местата в две работнически бригади от по петима души. Обичайната задача на такива групи е да почистят летището, строго им било забранено да се приближават до самолета. Но бегълците информирали караула, че им е възложена задачата да ремонтират земен ров – капониер. Когато си тръгнал, групата по сигнал започнала активни действия. Кривоногов убил охраната и сега в радиус от сто метра нямало никой освен тях и самолета. Те бързо свалили капаците от двигателите на Хайнкела, Девятаев скочил на седалката на пилота, опитал се да запали двигателите – тишина, оказало се, че машината нямала акумулатор. Всяка минута закъснение приближавала затворниците до смъртта, така че те действали със светкавична скорост. Само за пет минути намерили количка с акумулатор и накрая запалили двигателя!
Машината ускорявайки, подминала пазачите и самолетите „Юнкерс“ и … едва не падала от скалата в морето. Дори при максимална скорост самолетът не се издигал по никакъв начин. Само след няколко минути Девятаев осъзнал, че обшивките на волана пречат, те се настройват в режим „кацане“ в непозната машина. Последвало ново ускорение, но сега германците вече тичали по пистата, ясно предполагайки, че нещо не е наред със самолета, а може би и с пилота, били блокирали пистата с жива верига.
Те не очаквали, че самолетът ще тръгне към тях. Разбягали се във всички посоки. Тези, които били по-далеч и които не били в опасност, извадили пистолетите си. Други хукнали към своите зенитни оръдия. Но имало време. Самолетът отново се втурнал към края на летището, излитането започнало.
С помощта на другарите си Девятаев все пак успял да дръпне щурвала към себе си и самолетът се издигнал, но летял несигурно, започнал да набира височина твърде бързо и да губи скорост. Наложило се да търсят тример за височина на случаен принцип и едва след това тежкият бомбардировач започнал бързо да се отдалечава от злополучния Пенемюнде.
Изглеждало, че дългоочакваното бягство било осъществено. Пред тях била родината. Но немски изтребител, който се връщал от мисия, се залепил за тях. Той успял да изстреля няколко картечни залпа по посока на Хайнкела със затворниците, но бил принуден да кацне, тъй като или свършил горивото, или мунициите. Девятаев и другарите му изчезнали в облаците. Те се ориентирали по слънцето и скоро се приближили до фронтовата линия, където съветските зенитни оръдия открили огън по тях. Наложило се принудително кацане в поле недалеч от град Волдемберг, вече на територия, контролирана от Червената армия.
Отначало бившите затворници били разпитвани от НКВД по няколко пъти на ден – съдбата на бившите затворници в концентрационния лагер тогава била незавидна. Но ситуацията била спасена от легендарния съветски учен Сергей Королев. След като се запознал със „съдържанието“ и документацията на „Хайнкел“-а, той бил възхитен. В края на краищата групата бегълци успяла неволно да открадне такава информация и оборудване, които дори десетки разузнавачи не биха могли да получат. Ставало дума за първата в света балистична ракета V-2, „оръжието за отмъщение“ на германците.
Оказало се, че от всички самолети, стоящи на пистата, групата на Девятаев е отвлякла точно този, в който било монтирано специалното радио оборудване за изстрелване на чудодейните ракети. Получената информация помогнала на съветските учени сами да създадат първите прототипи на балистични ракети и впоследствие да създадат космическа програма.
По-нататъшната съдба на бегълците е тъжна. Само четирима от десетте оцелели през войната. Девятаев бил удостоен с най-високото отличие на СССР – Звездата на героя – през 1957 г.
Автор: Десислава Михалева
