Монголите остават един от най-загадъчните народи на азиатския континент. Бидейки неграмотни номадски племена с изключително разнородна култура, имот и етнически състав, те успели да се обединят в мощна империя, чиито войски в продължение на няколко десетилетия завладели огромни пространства – включително цял Китай и половината Европа. Естествено е днес да се наблюдава интерес както към техните военни успехи и постижения, така и към битовата им култура и най-вече към начина на живот на управляващия слой – монголската аристокрация.
Дълго време историците не можеха да дадат точна дефиниция на явлението „монголска аристокрация“. Разпръснатите племена не притежавали голямо богатство, тъй като нямало икономическа основа за обогатяване под формата на уседнала селскостопанска култура. Бидейки чергари (номади), монголите дълго време се подчинявали на йерархията на родово-общинната система. Но постепенно в рамките на всеки улус (тази дума означава племе и в същото време територията, която заема) постепенно започнала да се оформя елит – нойони (старейшините на знатните родове) и багатури (известни и уважавани воини).
Постепенно те съсредоточили в своите ръце властта и богатството, което зависело от количеството добитък (коне и овце), принадлежащ на знатния монгол – това била основната ценност за чергаря. За да спечели подкрепа „от народа“, елитът подарявал като благодарност за вярност част от стадата си на „харача“ (членове на различните родове).
По време на обединението и завоевателните походи на Чингис хан и неговите потомци, образът на воина-владетел бил на голяма почит – постоянно на кон, вечно в битки и сражения, който живеел трудния и суров живот на своите войници.
Но все пак въпреки, общо взето, своята непретенциозност към несгодите на войната, монголската аристокрация проявявала жив интерес към обогатяване, като трупала ценности и плячка, награбени в походите. Казано по-простичко: била доста алчна. В това отношение, общо взето, не се различавала кой знае колко от елитите на което и да било общество, в която и да било епоха – включително, както можем да забележим, и в нашата собствена.
Монголският благородник прекарвал по-голямата част от живота си в големи и малки завоевателни походи. Това се отнасяло както за военачалниците от всякакъв ранг, така и за самите Чингизиди – потомците на великия хан. Като дете и юноша младежът се научавал великолепно да язди и да владее оръжието – но дори не ставало дума за някаква културна и писмена грамотност. Жените играели подчинена роля и от ранна възраст майките ги подготвяли за семеен живот – за разлика от мъжете, те оставали в улусите на родината си.
След поредицата завоевания започнали закономерни от историческа гледна точка промени: монголите се заселвали в завладените от тях страни и проявявали интерес към луксозния живот. Така в своето ежедневие елитът започнал да се обгражда с разкош. Въпреки, че благородните монголи продължили да живеят в шатри, украсата им станала по-богата. Те се обградили с голям брой слуги, които приготвяли храната, грижели се за господарите си, а също така ги забавлявали и осигурявали развлечения в свободното време. Любимото забавление на монголския елит за целия период на Средновековието бил конен лов – най-подходящото занимание в безкрайните степи. В персийската хроника „Джами ат-таварих“, който е съставен под ръководството на известния летописец от еврейски произход Рашид ад-Дин (1247-1319), могат да се намерят редица илюстрации, където са изобразени монголски аристократи. Вижда се, че в началото на XIV век дрехите на елита стават по-богати и луксозни.
До постепенния натиск на исляма през ХІV век сред монголската аристокрация царяла пълна религиозна толерантност: някои от князете в двора на хановете били тенгрианци-шаманисти, други мюсюлмани, трети християни-несторианци. Далеч неслучайно през ХІІІ век руският княз Александър Невски предпочел сътрудничеството с монголите, отколкото подчинението през западния католически натиск – той знаел много добре, че където стъпят католиците, всички трябва да станат католици или да умрат; докато монголите искали само да се плаща данък (при това съвсем поносим) и не се интересували от религиозните въпроси сред подчинените им народи. Нещо повече, известни са случаи, когато монголски князе давали дарения за ремонт и строеж на православни църкви.
Ханските наместници в завладените райони постепенно се асимилирали в местното население. Например Газан-хан, внук на внука на Чингис хан, приел исляма и стана наместник на Персия. Може би именно тази асимилация, която се наблюдавала доста често сред аристокрацията, довела и до разпадането на Монголската империя.
–
