Другарите арийци: животът на пленените немци в руските лагери

От началото до края на Великата Отечествена война (1941-1945) в руски плен попаднали 4 милиона вражески войници и офицери. Те били настанени в лагери, разпръснати из целия Съветски съюз. Като пример за дейността и живота на военнопленниците може да се вземе лагера в Ижевск, Удмуртия.

В първия Ден на победата, 9 май 1945 г., колона от пленени вражески войници преминала по улиците на Ижевск. Те били последвани от камиони-цистерни, които демонстративно измивали руските улици от нацистката кал – този обичай останал от първата подобна „церемония“ на 17 юли 1944 г., когато 57 хиляди германци, пленени в Белорусия, преминали по улиците на Москва.

Броят на военнопленниците в Удмуртия след Втората световна война достигнал около 10 000 войници. Повечето от тях били изпратени в 4 лагера: №155 в околностите на село Ува, №75 близо до Рябово; №510 край Джакино и №371 в Ижевск.

Всички военнопленници били разделени в 3 класа по трудоспособност. Първите два класа били годни за работа. Те трябвало да възстановяват разрушеното по време на войната. Работата често била изтощителна и протичала в трудни условия. Третият клас се състоял от слаби военнопленници, подходящи само за лека работа. Освен това, тежко болните и инвалидите не били изпращани да се трудят.

Немците не искали да работят. А дори да искали, ръководителите на фабрики и заводи често не знаели какво да им възложат. Това, че военнопленниците не изработват нормите си, редовно се споменава както в докладите на упълномощените ведомства, така и в многобройните оплаквания от ръководството на предприятията. В най-добрия случай те изпълнявали половината от нормата. Логично е, че заводската администрация търсела начини да ги замени със съветски работници.

Когато пленниците били освободени, ръководителите на цехове и предприятия въздъхнали с облекчение и се зарадвали почти повече от самите германци.

Тъй като повечето от затворниците все пак криво-ляво работели, често били изпращани на други обекти – обикновено да разтоварват влакове, да строят фабрични и жилищни сгради и да възстановяват трамвайните коловози. Неочаквано се оказало, че германците се справят много добре с такива задачи. Работата им се заплащала адекватно. Сред военнопленниците се появили дори ударници на труда. Това се отнася предимно за строителството. Най-много се отличавали румънците. Те били окуражавани, като понякога им плащали 200 рубли, а понякога дори 2000. Добри работници имало и сред бившите войници на Вермахта. Например, готвачът O. Корт бил награден с 300 рубли за труда му в кухнята на лагера.

Всички военопленници живеели в бараки. Разбира се, това не били луксозни жилища, но не и развалини. Освен това, през 1946–47 г. военопленниците самостоятелно ремонтирали по-голямата част. Многото проверки показвали, че бараките са в добро състояние. Само второто отделение на лагер №371 било обявено за незадоволително. Причината била не в качеството на ремонта, а в масовите дребни кражби. Комисията намерила намерени откраднатите предмети под леглата на германците. Ръководството на лагера вдигнало скандал, висшестоящето ръководство заплашило и с това случаят приключил.

С дребните кражби опитвали да се справят чрез убеждаване и разговори. Много „арийци“ крадяли от другарите си по нещастие и след това продавали крадените вещи и храни на местното население или на работниците. Ръководството на лагер №371 дълго време отбелязвало десетки случаи на дребни кражби, но никой не бил наказан. За да се влезе в карцера, трябвало да бъде извършено нещо наистина сериозно. Например, военопленникът да бъде хванат силно пиян. Но през втората половина на 1947 г. след скандал между надзирателите и немците се стигнало до изстрели във въздуха – тогава ръководството на лагера започнало активно да изпраща нарушителите в карцера, включително и за кражби.

Освен приличната заплата за работещите в града (всичко, което надвишавало заплатата от 150 рубли, било внасяно на спестовна книжка на военопленника и му се изплащало преди освобождаването и заминаването за Германия), на военопленниците се осигурявали 3 хранения на ден. Нещо повече, подборът на храна се извършвал от самите пленници, те съставяли порциите и готвели за другарите си. Затова, ако имало оплаквания от храната, всички знаели кой е отговорен.

Политическият отдел на НКВД в Удмуртската република предупредил ръководството на лагера да изпълнява точно разпоредбите на Хагската конвенция за военопленниците – а препоръките на такова учреждение, естествено, не можело да се пренебрегнат.

Още през 1945 г. някои военнопленници можели да се движат без охрана и свободно да се разхождат из селото. В резултат някои затворници оставали да живеят в града, като наемали квартири от местното население. Понякога се стигало до сбивания на дансинга. Обаче „арийците“ се изхитрявали да идват със собствен оркестър, дори да организират танци за жителите на Ижевск.

През 1949 г. започнало масовото завръщане на пленените вражески войници. Заминавайки за Германия, те изкупували всичко от градските магазини с парите от индивидуалната им сметка през годините на плен. Само офицерите не били доволни от това. Те имали право да се откажат от работа и повечето използвали тази привилегия. Но така и личната им спестовна книжка била празна. Оставало им само да гледат със завист своите другари от лагера, които купували храна, дрехи, инструменти и сувенири за своите роднини преди репатрирането.

Някои германци не поискали да се върнат в Германия. Те останали в Съветския съюз, оженили се за местни жени и получили съветско гражданство. Никой никога не ги репресирал.