Какво означава да сме „с всичкия си“? Колко сигурно могат медицинските професионалисти да разграничат „нормалните“ от „лудите“?
Психологът д-р Дейвид Розенхан от Станфордския университет дълго се интересува от този стар въпрос и през 1969 година провежда уникален експеримент, с който да тества това.
Как протича експериментът
Общо 8-те субекта от Експеримента на Розенхан биват приети в 12 различни държавни клиники в 5 американски щата. Тази група фалшиви пациенти се състои от 3 жени и 5 мъже, включително самият Розенхан.
Участниците в експеримента били инструктирани лично да се свържат с клиниките по телефона и да споделят на лекарите, че чуват гласове, които им шепнат думи като „празнота“ и „пустота“. След това всеки от тях бил приет в съответната психиатрична клиника. В доклада от 1973 година, наречен „On Being Sane in Insane Places” Розенхан пише, че „никой от псевдопациентите не е смятал, че ще бъде приет в клиниката толкова бързо и лесно“.
Не само че всеки един от участниците бил хоспитализиран, но и всички, освен един, били диагностицирани с шизофрения (последният получава диагноза маниакално-депресивна психоза). Всичко, което трябвало да правят, е да се преструват, че имат „слухови халюцинации“. Те не проявявали никакви други симптоми и не са си измисляли никакви фалшиви подробности за животите си, освен имената и професиите си. Въпреки всичко това, участниците били диагностицирани със сериозни психически разстройства.
Веднъж приети в клиниките, фалшивите пациенти остават сами. Никой не знаел точно кога ще бъдат пуснати заради това, че има напредък в лечението им или заради това, че някой от лекарите е разбрал, че се преструват.
Отчайващите резултати
В началото на експеримента единственото притеснение на участниците било, че ще бъдат „мигновено заловени, обвинени в измама и изключително посрамени“, но в последствие се оказало, че това би трябвало да бъде най-малката им тревога.
Нито един от участниците не бил разкрит. Макар че псевдопациентите не показвали никакви нови симптоми и дори споделяли, че вече не чуват гласове и се чувстват много по-добре, лекарите продължавали да вярват, че диагнозите им са правилни.
Болничният персонал дори наблюдавал напълно нормално поведение от страна на участниците, но го характеризирал като необичайно. Например Розенхан инструктирал някои от колегите си да водят бележки относно ежедневните изпитания, през които преминават. Една от медицинските сестри, която забелязала това, написала в картона си, че „пациентът се разсейва с писане“.
Според Розенхан лекарите вярвали, че диагнозата им е вярна и изхождайки от тази точка преценявали, че всяко поведение, което наблюдават, е в хармония с тази диагноза:
„Диагнозите по никакъв начин не били афектирани от здравословното състояние на пациента. Напротив, настъпвало обратното – поведението и състоянието му се оформяли изцяло спрямо поставената вече диагноза“ – пише Розенхан.
И докато лекарите не различавали нормалните хора от хората с психически проблеми, самите болни разбирали, че псевдопациентите се преструват, казвайки: „Ти не си луд. Ти си журналист или професор“.
В крайна сметка участниците в експеримента били изписвани от клиниките – след 7 до 52 дни. Лекарите така и не узнали, че се преструват и пускали пациентите, защото смятали, че са „в ремисия“.
„Ясно е, че не можем да разграничим нормалните хора от онези с психически проблеми в клиниките“ – пише Розенхан в заключение на доклада си. Според него този начин на мислене е разбираем – неспособността да се диагностицира болен човек обикновено има много по-сериозни последици за лекарите, отколкото грешното диагностициране на здрави хора.
Така или иначе резултатите от Експеримента на Розенхан предизвикват сензация. Обществото е в шок от ненадеждността на психиатрите и лекотата, с която са били измамени. Други учени обаче критикуват експеримента, твърдейки, че посочването на нереални симптоми го прави невалиден, тъй като самооценката на пациента е един от крайъгълните камъни, около които са изградени самите диагнози.
