Атлантическият океан бил бариерата за сигурност, която защитавала Америка от Германия по време на Втората световна война. От другата страна на континента Тихият океан я пазел от Япония. Двата океана се оказаха най-надеждната защита, осигурявайки спокоен сън на жителите на американските градове.
За Хитлер било очевидно, че ако успее да организира въздушни нападения над САЩ, това ще предизвика уплаха сред населението, което може да принуди властите да излязат от войната. За германците прекратяването на техническата помощ на Великобритания и СССР означавало шанс да спре войната при изгодни условия и да запази повечето териториални придобивки в Европа – в Полша, страните от Бенелюкс, Франция, Норвегия и Балканите.
Затова фюрерът поставил за задача пред немската военна авиация – Луфтвафе, да покаже силата си на целия свят и да бомбардира Ню Йорк. Проблемът бил, че задачи се поставят лесно, а се изпълняват трудно.
Командващият Луфтвафе Херман Гьоринг събрал конструктори и пилоти с богат опит в полетите на дълги разстояния – които единодушно заявили, че покриването на разстоянието между Европа и източния бряг на САЩ е почти невъзможно. Луфтвафе не разполагала с достатъчно мощни двигатели, за да създаде бомбардировач с такъв голям обсег.
Германските конструктори дотогава се фокусирали върху създаването на изтребители, както и на пикиращи бомбардировачи, които осигурявали пряка подкрепа за сухопътните сили на бойното поле. Само няколко фабрики и малка група инженери работели върху самолети за далечни разстояния. Поради сложната конструкция и високата цена на такива 4- или 6-моторни самолети, те се произвеждали в малък брой. А и, веднъж създадени, се използвали много пестеливо. Избягвали да ги изпращат на опасни полети поради риска да бъдат свалени.
Германските стратези планирали нахлуване в Америка много преди войната. Поражението на Франция през 1940 г. и окупацията на западното й крайбрежие ускорили работата по програмата за „трансатлантически“ полети и бомбардировки. Излитането от летище във Франция намалява полета през Атлантическия океан с поне няколкостотин километра в сравнение с полета от Германия. Но, така или иначе, разстоянието от френския Брест до Ню Йорк оставало цели 5383 км.
Като се има предвид, че самолетът, атакуващ Америка, трябва да се върне в базата, той трябвало да има обсег на действие поне 11 000 километра.
През 1941 г. Луфтвафе разработила план, наречен „Grossraum USA“ („Територия на САЩ“), който предлагал различни варианти за бомбардиране на Съединените щати. В него резонно се посочвало, че само една самолетна мисия едва ли ще е достатъчна да изплаши американците. Необходими били цели ескадрили бомбардировачи с голям обсег на действие, бомби с голям тонаж и много авиационно гориво. Шансовете за получаване на достатъчно гориво се увеличавали, ако бъдели завзети кавказките петролни находища в СССР. Но, за да се стигне до тях, трябвало първо да се победи Червената армия.
Инженерите пресмятали дори възможностите за превръщане на пътнически самолети в бомбардировачи. Разглеждали и комбинирането на два бомбардировача под едно крило за увеличаване на обхвата и бомбения товар. Провеждали изпитания за зареждане във въздуха.
През есента на 1939 г. предложили бомбардировача Heinkel He 177 за бомбардиране на Америка. Но изпитанията показали, че двигателите му са ненадеждни, често пламват и имат аеродинамични проблеми.
Конструкторското бюро Messerschmitt също било много активно. Разработени били проекти за многофункционален самолет Me 261 и супербомбардировача Me 264 – обхватът на полета му трябвало да бъде 20 хил. км с товароносимост 5 тона.
Заводът на „Юнкерс“ успешно работел по създаването на огромните трансатлантически бомбардировачи Ju 290 и Ju 390. Последният трябвало да има размах на крилата 50 метра и 6 двигателя BMW-801E.
Известният завод Blohm Und Voss изпълнил поръчка за летяща лодка (излитане и кацане на самолет върху вода) с товароносимост 10 тона. BV 238 трябвало да има 6 двигателя, обхват на полета над 7000 км, размах на крилата 60 метра и дължина на фюзелажа 43 метра. Построеният единствен екземпляр бил унищожен при налет на американската авиация през септември 1944 (по други източници – от англичаните през април 1945 г.).
Хитлер настоявал не толкова за самолети, способни да бомбардират САЩ, колкото за самолети с голям обсег, които биха могли да поддържат подводниците, нападащи съюзнически кораби в Атлантика. На неговите искания се отзовала компанията Arado, която предложила да се използва за тази цел двумоторен самолет Ar-340, способен да поеме на борда си 3 тона бомби наведнъж. Въпреки че заводът не бил овладял серийното производство, той предлагал 5 варианта на бомбардировачи с голям обсег. Един от тях можел теоретично да лети с 5 тона бомби на борда от Франция до Ню Йорк и да се върне. Но имало един проблем – този самолет съществувал само на чертожните дъски, за него нямало двигатели и дори инженерите се съмнявали в изпълнението на проекта.
Изпълнението на плана за нападение срещу Америка било възпрепятствано от инструкциите на самия Хитлер, според когото германците не трябвало да повтарят опита на японските камикадзе. Самоубийствените мисии били отхвърлени, летците трябвало да бъдат защитени; макар сред пилотите на Луфтвафе да имало фанатични доброволци, които били готови да жертват живота си за фюрера и Райха.
През май 1941 г. Хитлер предлага окупация на Канарските или Азорските острови. На тези архипелази, разположени в средата на Атлантическия океан, трябвало да бъдат изградени летища за бомбардировачи и патрулни самолети, както и бази за подводници. Както обаче се оказало, германците не успели да превземат дори Малта, разположена в Средиземно море. Още по-сложно било десантирането на войници и тежка техника на Азорските острови в средата на Атлантическия океан.
Затова специалистите в Берлин продължили да търсят технологични решения да бомбардират Ню Йорк. Които така и не намерили.
–
