Преди 70 години в един от вестниците във Филаделфия, малко преди Коледа, била публикувана статия, озаглавена „Коледното дърво сияе: Самотна майка чака детето си“. Тя докоснала американските домакини до дълбината на душата им. Историята на вдовицата Ела Хорнър, чиято 11-годишна дъщеря била отвлечена от непознат, била загадъчна и в някои моменти изглеждала дори неправдоподобна.
Майката на момичето, наречено Сали, би могло да се каже, че сама е дала детето си на непознат. Мъжът накарал момичето да излъже майка си, че е баща на нейна съученичка, така че тя да ѝ разреши да почива с него на крайбрежието. Странното небрежно отношение на майката към съдбата на детето й довело до факта, че Сали се оказала в ръцете на 50-годишния Франк Ла Сала, механик, който вече бил съден за изнасилване и педофилия.
Цели две години, от 1948 до 1950 г., педофилът и неговата жертва били неразделни. Франк непрекъснато държал Сали плътно до себе си и постоянно я изнасилвал. За да не привлича вниманието, престъпникът принудил момичето да го нарича „татко“ и публично да изразява любовта и уважението си към него като дъщеря. Похитителят и жертвата му пътували с кола из различни щати, спирали се в мотели и не се застоявали дълго време никъде.
Интересно съвпадение било, че точно по това време професорът от университета Корнел, Владимир Набоков, се заел да изследва в новия си роман проблема за връзката между възрастен мъж и дете. Романът за Лолита и Хумберт, описващ отношение, осъдени от обществото, се превърнал в едно от най-противоречивите произведения на 20-ти век. Не е необходим точен анализ на романа, за да се видят многото съвпадения между сюжета му и историята на Ла Сала и неговата жертва.
Сара Уейнман, известна американска журналистка и криминалист, в книгата си „Истинската Лолита“ доказва, че съществува реална връзка между историята на известното престъпление и романа. Сред важните разлики Сара отбелязва поведението на Сали и Лолита. Ако момичето, отвлечено във Филаделфия, е невинна жертва на изнасилвач, тогава Лолита в творбата на Набоков е представена като доста сексуално разумен млад човек.
Франк се бил подготвил внимателно за отвличането на Сали. Около шест месеца преди това, в супермаркета на Уолуъртс, той хванал момичето да краде бележник от представителен възрастен мъж. Непознатият се представил като служител на ФБР и казал на Сали, че е арестувана и ще бъде съдена за кражба.
Момичето започнало да плаче и да моли мъжа да я пусне. Ла Сала се съгласил великодушно, с уговорката понякога да се среща с него и да докладва за подозрителни и необичайни неща. Сали Хорнър, която се страхувала от гнева на майка си, веднага се съгласила и била пусната да се прибере.
Няколко месеца по-късно Франк започнал да настоява момичето да отиде с него в Атлантик Сити. Заедно с момичето престъпникът измислил история за почивка със семейството на съученичка на брега на океана и жената лекомислено се съгласила да пусне детето си на курорт.
В оправдание на Ела Хорнър, можем само да кажем, че тя сама е отгледала дъщеря си след самоубийството на съпруга си, работила е много и усърдно и мисълта, че някой ще се грижи за детето й за известно време, й се струвала много привлекателна. Жената дори сама отвела Сали до автогарата, където зърнала Ла Сала през прозореца на автобуса.
Мисълта, че детето й е отвлечено, се появила у Ела твърде късно. Когато жената, която не била получавала новини от дъщеря си в продължение на няколко седмици, се разтревожила и отишла в полицията, вече било невъзможно да се намери престъпника и жертвата му по горещи следи. Ченгетата оперативно търсили следите на мъжа и неговата жертва в Атлантик Сити, но Франк и Сали отдавна били напуснали града, изчезвайки в пределите на други щати.
Отношенията между Ла Сала и момичето били необичайни не само заради престъпния си характер. Много неща изглеждали странни. Въпреки статута си на пленница, Сали Хорнър се държала съвсем естествено и убедително играела ролята на любяща дъщеря пред хората. Освен това, когато двойката се задържала в Балтимор, Франк си намерил работа и момичето започнало да ходи на училище.
Всеки ден Сали се прибирала у дома, въпреки че можела във всеки един момент да прекрати всичко, свързвайки се с полицай на улицата или обаждайки се по телефона. Очевидно страхът на детето от похитителя напълно я лишило от волята ѝ и я принудил да се примири с ролята на жертвата.
Ла Сала от своя страна бил изключиелно внимателен. Щом му направело впечатление, че непознати проявяват интерес към него, той веднага сменял адреса си, понякога се местел на стотици километри. Франк и Сали прекарали последната година в парк за каравани, пълен с посетители, където хората не знаели много един за друг. Въпреки това, една бдителна съседка била заинтригувана от семейството на 50-годишен мъж и тийнейджърка и тя успяла да говори със Сали лице в лице.
Момичето не издържало и разказало на жената своята история и признала за това, което Ла Сала прави с нея всяка вечер в спалнята. След като научила, че детето мечтае да се върне у дома, съседката й дала възможност да се обади на майка си. Няколко часа по-късно Франк е арестуван и разпитан. Мъжът отричал до последно и твърдял, че Сали всъщност е негова дъщеря, а отвличането и насилието са само във фантазията на момичето.
В резултат на това педофилът бил съден и изпратен в затвора за 35 години, а Сали Хорнър се върнала у дома при майка си. На срещата на Сали и Ела присъствали много журналисти, но майка и дъщеря, разделени в продължение на две дълги години, плачели прегърнати, без да обръщат внимание на никого.
По това време Владимир Набоков влиза в творческа криза. В романа Хумберт вече се е оженил за майката на Лолита и е планирал да съблазни момичето. Авторът не е знаел как могат да се развият събития от такъв род и как да направят мъж и момиче любовници. В резултат на това писателят използвал вече проверен вариант и изпратил двойката да пътува из Щатите с кола, отсядайки в малки мотели.
Животът на Хумберт и Лолита много наподобявал живота на Ла Сала и Сали – в романа момичето дори ходело на училище като истинската жертва на отвличането. В книгата си „Истинската Лолита“ Сара Уейнман твърди, че Набоков вероятно е знаел за тази история и може би е проследил нейното развитие, подобно на много хора в САЩ. Как иначе може да се обясни големия брой съвпадения в романа и реалната история?
Интересното е, че Набоков винаги е отхвърлял всякаква връзка между романа си и реалния живот, въпреки че в романа има препратка към събитието. В една от главите Хумберт се пита дали това, което е направил с Доли (един от прякорите на Лолита), е съизмеримо с това, което автомеханикът Ла Сала е направил със Сали през 1948 г.
Но да се върнем към героинята на нашата история. За съжаление историята нямала щастлив край. След отвличането Сали е наблюдавана от психиатри и според тях изобщо не се различавала от връстниците си. Момичето завършило училище, но животът й бил прекъснат в автомобилна катастрофа на 2 август 1952 г., само 2 години след освобождаването ѝ.
Година и половина след смъртта на момичето Набоков завършва своята „Лолита“ като пише за това в дневника си. Писателят определя романа, по който работи 5 години, като „загадъчен и сърцераздирателен“. Нито едно издателство, към което се обръща авторът, не иска да публикува книгата и едва през 1955 г. тя излиза в чужбина, във Франция. В САЩ книгата излиза три години по-късно и се превръща в истински бестселър.
Повече от половин век критиците нищят романа на Владимир Набоков „на късчета“, а изследванията му помагат да се защитят хиляди дисертации по целия свят. Всеки, който внимателно е прочел тази творба, отбелязва, че тя е като че ли неутрална от гледна точка на морала.
В романа историята е разказана от името на Хумберт, жалък човек, който търси самоутвърждаване. Затова понякога изглежда, че самият главен герой е точно същата жертва като Лолита. Хумберт постоянно се колебае и съжалява, че е позволил на момичето да го съблазни. Както самият той казва за себе си: „Аз от своя страна бях толкова наивен, колкото може да бъде човек със сексуален дефект“.
Сара Уейнман смята, че от момента на публикуването сюжетът на книгата е бил интерпретиран погрешно от читателите и изследователите на творчеството на Владимир Набоков.
„Дори и днес читателите не виждат отклоненията на Хумберт и обвиняват Лолита и нейното поведение, сякаш е могла да се съпротивлява и е решила да не го прави.“
В тази връзка, журналистката смята, че паралелът между романа и истинското престъпление на Франк Ла Сала е много важен. Според Сара, това служи като важно напомняне, че педофилията е реалност и отговорността винаги ще бъде на възрастния, а не на детето, което е без опит и не винаги си дава сметка за своите действия.
Твърди се, че Набоков е получил вдъхновението си за написването на романа от популярната по това време история на Чарли Чаплин, който се влюбва във втората си съпруга Лита Грей, когато тя е едва на 12 години.
Актрисата Доминик Суейн е едва на 15 години през 1997 г., когато започват снимките на „Лолита“. За сцените, в които тя трябвало да седне на коленете на Джеръми Айрънс, който играе Хумберт, или изобщо се допира до него, между двамата неотменно седяла възглавница.
Ролята на Лолита в началото била предложена на актрисата Натали Портман, но тя смятала историята за прекалено греховна и отказвала да участва във филма по религиозни съображения.
За ролята на Хумберт първоначално искали да наемат Дъстин Хофман, но и той отказал, тъй като снимал друг филм по това време. Взимат за ролята Джеръми Айрънс.
За ролята на Лолита кандидатствали 2 500 момичета, освен Доминик Суейн. Джеръми Айрънс участвал в кастинга, но след като желаещите намалели до 100.
Според законите на САЩ, забранено е на непълнолетни актриси да снимат сцени на полов акт, затова за всички еротични епизоди са наемани дубльорки.
Лолита е само на 12 години в романа. И във филма от 1997 г., и в по-ранната версия от 1962 на Стенли Кубрик, Лолита е на 14 години, тъй като се смятало, че зрителите ще бъдат прекалено шокирани, ако възрастта на героинята е по-малка.
Филмът на ДВД показва няколко секссцени, които при окончателния монтаж отпадат, тъй като кината във Великобритания и Франция отказват да излъчат филма в пълната му версия.
New Line Cinema е трябвало да бъде разпространител на „Лолита“ (1997 г.). От компанията отказват разпространението на толкова „порочен“ филм и посъветвали режисьора Ейдриан Лайн да не настоява да се прожектира филма по кината, ако не иска да бъде изгонен отвсякъде. Той не ги послушал и пуснал няколко копия на филма. Слуховете за „неприличния филм“ предизвикват небивал интерес и пред кината се извиват километрични опашки.
Забраняват филма в Австралия до 1999 г. , защото го смятали като пропаганда на педофилия. Още 24 страни спират или ограничават излъчването му. И досега в Европа дискът с „Лолита“ се продава само на пълнолетни.
Набоков пише сам първата версия на сценария на филма. „Това е най-значимата книга, която съм написал на английски език, – обяснява писателят в интервю за американското списание Playboy през 1964 г. – Не мога да позволя да я развалят“.
Писателят разказва за същото издание защо сам е превел книгата на руски език. „Представих си, че в някакво далечно бъдеще някой ще издаде руска версия на „Лолита“. Настроих вътрешния си телескоп върху тази точка от далечното бъдеще и видях, че всеки абзац, и без това пълен с капани, може да бъде уродливо в неистинността си преведен. В ръцете на вреден занаятчия руската версия на „Лолита“ може изцяло да се изроди, да се окаже опетнена от вулгарни преразкази. И реших да я преведа сам“, казва Набоков.
Дори в най-смелите си мечти не допускал, че романът някога ще бъде издаден в Съветския съюз. Не предполагал, че тоталитарният режим ще пропусне през цензурата си скандалния роман.
Романът „Лолита“ става втората книга след „Отнесени от вихъра“, която е продадена в САЩ в тираж от над 100 000 копия още в началните три седмици след издаването си.
Набоков написал романа на стотици малки картончета, преди да направи окончателния вариант. Така правел с всички свои творби.
Автор: Десислава Михалева
