Когато се произнесе фразата „стрелец с лък“, любителите на историята веднага си представят прочутите английски стрелци и техните известни победи по време на Стогодишната война.
Обаче и в Страната на изгряващото слънце стрелбата с лък се развила през вековете и достигнала невероятни висоти. Вярно е, че тук, за разлика от Европа, лъкът не се превърнал в оръжие, което да изравни обикновения боец и рицаря.
Воинът с меча „катана“, както най-често се представя самураят, е образ от времето на войните за обединението на Япония (XVI-XVII в.). А преди това японските аристократи били преди всичко конни стрелци, като оръжието за близък бой било на второ място. Живеейки на остров и рядко влизащи в контакт с различни култури, японците създали свои собствени лъкове, които не приличали на никои други.
Японският лък „юми“ на пръв поглед изглежда много странно. Английският лък се развивал чрез увеличаване на дължината му – така нараствала и мощността. Лъковете на азиатците – монголите, бурятите и други чергарски народи, останали къси, но били усилени до крайност чрез наслагвания на различни материали.
Японците успели да съчетаят и двата подхода. Традиционният японски лък е по-дълъг от английския, който не надвишавал 2.1 метра – а стандартната дължина на „юми“ е 2.2 метра, като най-забележителните образци достигат 2.45 метра и дори повече.
Първоначално, както и при англичаните, лъкът бил проста пръчка с опъната тетива. Но японците били онеправдани от природата – на техния остров нямало растения с такава еластична дървесина. Затова от ІХ-ти век започнала да се появява композитна конструкция – от вътрешната и външната страна на лъка започнали да слагат бамбукови накладки. След това и рогови – която идея японците заели от монголите по време на опита за нашествие на Хубилай хан в Монголия през ХІІІ век.
Но и шинтоизмът, и будизмът – двете основни религии в Япония, осъждат убийството на живи същества. Затова при направата на японските лъкове „юми“ трябвало да се използват само растителни материали. Чрез комбиниране на бамбукови планки и дърво, майсторите постигнали отлични резултати. До втората половина на ХVІІ век „юми“ представлявал конструкция от 5 до 7 планки, покрити отстрани с дърво, а отпред и отзад с друг слой бамбук.
Главната особеност на „юми“ е неговата асиметрична форма. Ръкохватката се намира на разстояние 1/3 от дължината отдолу нагоре – останалите 2/3 се издигат над стрелеца. Това сформирало уникална техника на стрелба. Английските стрелци опъвали тетивата към бузата или скулата си, монголите – към корема, а японците първо повдигали лъка над главата си и след това го спускали, като равномерно и много широко разтваряли ръце и издърпвали оперението на стрелата доста далеч зад ухото. Много нагледно тази техника е демонстрирана в нашумелия филм „Последният самурай“.
Смята се, че това положение е по-ергономично и създава по-малко напрежение върху ставите. Единствената екипировка на стрелеца била ръкавица на дясната ръка, която предпазвала пръстите му от триенето на тетивата. Според основната версия, асиметрията на „юми“ се дължи на факта, че самураите воювали от векове на коне. Съответно, по-късата долна част на рамото на лъка прави стрелбата по-удобна.
По-късно във времето се развило изкуството на фехтовката, самураите се спешили, за да секат по-удобно с мечовете – и лъковете постепенно започнали да напускат бойните полета.
Но са известни случаи на масово използване на лъкове от японската пехота. Тя стреляла не с „юми“, а с по-прости и по-къси версии, които не изисквали специални умения. Такива малки лъкове запазвали смъртоносна сила само на най-близко разстояние. Самураите презирали подобни стрелци, а пълководците се стараели да ги използват само по време на обсадата на замъци, за да не си спечелят лоша репутация.
Бамбуковите лъкове били много чувствителни към метеорологичните условия. За тях се грижели внимателно, покривали ги с лак, пазели ги от топлина, студ или влага.
Много самурайски кланове имали свой уникални върхове на стрелите. По-бедните купували обикновени стрели, но поставяли клеймо върху тях, за да няма спорове на бойните полета – кой именно е убил вражеския командир или известен воин.
Японците обожавали състезанията, на които се поставяли всевъзможни рекорди. Например, през 1686 г. в Киото стрелецът Вада Деихате стрелял 24 часа подред, прекъсвайки само за кратко време, за да пие вода или да похапне. Изстрелял 8 хиляди стрели и всички попаднали в мишена на 100 метра.През 1852 г. стрелец на име Масатоки надминал постижението му. В рамките на 20 часа той изстрелял 10 000 стрели! Някои от тях минали покрай целта – но били записани осем хиляди попадения.
Званието „юмитори“ (стрелец) дълги векове оставало най-почетното звание за японския самурай – включително и тогава, когато вместо лъкове вече се използвали огнестрелни оръжия.
