Един от най-ранните англоезични разкази за диви деца е за „Йоан от Лиеж“, момчето, което е прекарало по-голямата част от младостта си напълно изолирано в белгийската пустош. Според разказ на сър Кенелм Дигби от 1644 г., Йоан бил избягал в гората, когато бил на 5-годишна възраст, за да се скрие от вражеските войници в разгара на религиозна война.
По време на религиозните войни в Европа в началото на 17-ти век, селяни в Лиеж, Белгия, забелязали странно същество, което се появявало сред техните прасета и крави през нощта – „звяр с толкова странна форма“ с кичури коса, покриващи видимо розова кожа. Селяните се обединили и решили да хванат този звяр, но той винаги успявал да им се изплъзне. След като поставили капани, те най-накрая успели да заловят животното и откритието, което направили, било ужасяващо. „Звярът“ всъщност бил човек!
Разказът за откриването на Йоан от Лиеж е първият от всички за диви деца, записан на английски език. Сър Кенелм Диги, който описва живота на Йоан, е английски философ, учен и придворен. Той вижда историята на момчето като приказка за изкупление. Човекът става звяр и, както казва той, отново се връща към природата и мъжествеността. Според Майкъл Нютон, когато Йоан бил невръстно момче, в селото му се появили войници, а семейството и съседите му избягали и се скрили в гората. Момчето било, както каза Дигби, с много плах характер и хукнал много по-навътре в гората от всички останали, като се отделил от тях. Когато Йоан чул хората да го викат по име, той се притеснил, мислейки, че това са войниците, и ги игнорирал напълно. По причини, които не са напълно ясни от разказа на Диби, момчето останало в гората в продължение на години. Той се хранел предимно с корени и плодове. Открит е през една особено тежка зима, докато се е криел през нощта сред селскостопанските животни на селяните, за да се стопли. От историята на Диби не става ясно нито колко време Йоан е бил в гората, нито на каква възраст е бил, когато се е появил, макар че е бил още дете.
Когато било открито, момчето било загубило способността да говори – симптом, разпространен сред дивите деца, които или са пропуснали когнитивния прозорец, в който хората могат да научат език, или са били твърде травмирани от връщането в обществото. Може би най-странната черта, която Дигби забелязва при Йоан, било обонянието му. Подобно на куче или вълк, момчето можело да усети плодове и корени на голямо разстояние.
Цивилизацията е изградена върху човешкото господство над „по-низките“ живи същества, независимо дали използваме месото им, кожата или труда им, за да задоволим нуждите си. Дивото дете заплашвало да промени всичко това, принуждавайки ни да попитаме какви сме ние, размивайки разликата между различните нива на тази йерархия. Дигби обяснил, че Йоан сякаш е попаднал някъде в света между човека и животното и че това е силно обезпокоително за хората, които са го видели. Една жена го съжалила. Душата я боляла „да види човек, който е почти като звяр“. Йоан толкова се привързал към нея, че когато тя излизала на полето да работи, той я намирал, следвайки аромата й като куче.
Йоан, обаче, в крайна сметка се приспособил към обществото. Той станал „като останалите обикновени мъже“, разказва Дигби. Той отново се научил да говори и както Диги пише, „Предполагам, че той все още е жив, за да разкаже по-добра история за себе си, отколкото съм го направил аз.“ Подобна история, обаче, никога не се появила. Очевидно, успешната реинтеграция на Йоан в обществото е различна от много други случаи на диви деца, при които дивата природа е оставила незаличима следа. Повечето диви деца никога не живеят напълно комфортно сред хората, предпочитат присъствието на животни, често никога не успяват да научат език или дори да ходят напълно изправени. Може би защото Джон бил по-възрастен, когато започнал да живее в гората, към този момент цивилизацията била оставила по-силна следа върху него. И след известно време той загубил острото си обоняние.
За много диви деца било невъзможно да се каже как са прекарали годините си в дивия свят, тъй като толкова малко хора могат да говорят, за да ни кажат. При липса на факти те се превърнали в екрани, върху които можем да проектираме фантазиите си за това какво означава да бъдеш човек. Както обяснява Ерика Фъдж в книгата си „Възприемане на животни: хора и животни в ранната модерна английска култура“, връщането на Йоан към говоренето би било особено значимо за Дигби, философ и последовател на Декарт, за когото говоренето било най-важният белег на човечеството. Декарт обяснява, че дори един имбецил може да говори, но „няма животно, колкото и да е съвършено и в каквото и да е отлично разположение при раждането си, което може да направи същото“. Животните нямали разум или интелигентност, те били автомати, аргументира се той. Подобно на машини, те можели да бъдат използвани. С връщането на Йоан към способността да говори и човечеството също се било върнало в правилния йерархичен ред. Това, разбира се, би поставило малко съмнение в мислите на Диги. Може би той е преувеличил „възстановяването“ на Джон, за да се съчетае по-добре с неговата декартова философия.
През вековете след това по целия свят се появяват диви деца. Появяват се деца вълци, момичета от джунглата и деца, отглеждани от маймуни. Може би най-известният случай ще се появи през следващия век, когато Виктор, „дивото момче от Аверон“, ще се появи във Франция и ще стане обект на множество изследвания. Въпреки обнадеждаващите подбуди на изследователите от Просвещението, Виктор никога няма да проговори. Границата между човек и животно ще се окаже по-малко ясна, отколкото на Дигби му се искало.
Автор: Десислава Михалева
