Кой ще победи: римският легион или средновековните рицари?

Армиите от европейското Средновековие е много трудно да се сравнят с римските легиони от времето на Цезар –  защото това са напълно различни военни структури, използващи съответно съвсем различни начини на воюване.

Древната римска армия била редовна, добре организирана и дисциплинирана, с качествено снабдяване и инженерно подсигурена. Средновековната рицарска войска била фактически нередовно опълчение от феодали, подчинени на краля, с военна дисциплина, изключително ниска за римските стандарти.

По време на сражение рицарите били практически неуправляеми, за разлика от римляните, които имали ясна командна система и йерархия на бойните единици: центурия, кохорта, легион. Всички части се подчинявали на заповедите на своите командири, без никакви феодални своеволия.

Основната ударна сила през Средновековието била конницата. Пехотата изпълнявала спомагателни функции и по правило била с изключително лошо качество. Имало изключения, като английските стрелци – но по принцип средновековната пехота можела само да стои в отбрана и нищо повече.

А римската армия се основавала именно на действията на пехотата, докато конницата била малобройна и главно съюзническа – сирийска, нумидийска, германска и т. н. Римляните не познавали стремената, конницата им имала посредствено защитно въоръжение и не можела да устои на рицарите в битка.

Средновековната армия имала по-добри оръжия: стоманени мечове срещу римските гладиуси от нискокачествено желязо, дълги рицарски копия, шлемове със забрала. Но пехотното защитно въоръжение било приблизително същото: обикновена плетена ризница. Прочутата римска пластинчата броня – „лорика сегментата“, се появила вече след Цезар като средство против германските дълги мечове и тежки секири.

Дали рицарите се сблъсквали все пак с армии, подобни на римската? През Средновековието – не, но през Ренесанса прочутата испанска „терция“, най-добрата пехота на ХVІ век, в голяма степен копирала римския легион. Главната разлика била в основното оръжие: у римляните това било пилум (леко копие за хвърляне), а при испанците – дълга и тежка пика. Терцията побеждавала чрез дисциплина и съгласуваност. Римляните също би трябвало да се сдобият с дълги копия против атаките на тежката рицарска конница. Разбира се, те познавали този вид оръжие, защо сами воювали срещу македонската фаланга, въоръжена с дълги копия. Но ще им отнеме известно време, за да осъзнаят необходимостта от промени в оръжията и тактиката.

В същото време римляните се били сблъсквали с някакво подобие на средновековните армии. Сред партите, против които римляните неведнъж воювали, имало бронирани конници с дълги копия (по-късно във византийската войска те били известни като „катафракти“). Конете също били покрити с люспести или плетени ризници. Първият сериозен сблъсък между тях бил при Марк Крас. Римляните претърпели смазващо поражение – при това партите също нямали стремена, конете им били по-дребни от рицарските, а оръжията им – по-лоши от тези на рицарите.

Римляните имали няколко коза, на които феодалната армия е трудно да се противопостави. Например, многобройна „артилерия“: катапулти, балисти, онагри, „скорпиони“ (стационарни арбалети). А също и навик за бързо изграждане на мощни укрепления. Римската армия всяка вечер задължително построявала лагер, заобиколен с ров и дървена стена.

Феодалните армии разполагали с требушети, които пробивали каменни стени. Но обхватът им бил малък и за да се изгради требушет, било нужно много време.

Най-важното отличие на римските легиони е тяхната голяма численост – дори да не разглеждаме сблъсък между цялата Римска империя с някоя от средновековните европейски държави, а само битка на експедиционни корпуси върху неутрална територия. Цезар или друг римски военачалник от I век пр. Хр. рядко тръгвал на война с по-малко от 8 легиона (всеки легион имал по 5 хиляди бойци) и със спомагателни части – общо около 50 хиляди души. Докато най-голямата средновековна армия наброявала около хиляда рицари (със слугите и оръженосците стават 7-8 хиляди конници) и 10-15 хиляди пехотинци.

При този баланс на силите единственият шанс за рицарите е бързо да разкъсат римските легиони на отделни части. Това би изисквало поредица от последователни удари, без почивка между схватките. И отлично разузнаване, за да се знае точно къде и кога може да бъдат изненадани легионите.

Във всеки друг случай римляните може и да загубят първата битка – но в някаква що-годе продължителна война рицарите нямат никакъв шанс.

–