Създадена около 1500 г., полската „крилата хусария“ достигнала своя разцвет през XVII-ти век. В хода на многобройни сражения, където великите полски победи били извоювани чрез решаващата намеса на „крилатите хусари“, те били признати за най-добрата кавалерия на всички времена. Такива били сраженията против шведите при Кокенхауз (1601), Кирхолм (1605) и Тшчанка (1629), срещу турците при Хотин (1621), против кримските татари при Мартинов (1624) и Охматов (1644).
През втората половина на ХVІІ-ги век в процентно отношение хусарията в полско-литовската армия намаляла, но и в този период съкрушителните атаки на „крилатите“ бронирани воини неведнъж решавали изхода на битките – най-вече срещу турско-татарските пълчища, както било при Хотин (за втори път, 1673), Лвов (1675) и Виена (1683).
Основната тактическа единица на хусарията през XVII-ти век била „хоругва“ или „хоронгва“, която наброявала между 100 и 200 бойци.
През XVII-ти век цялата полско-литовска кавалерия била организирана в полкове, всеки от които включвал от няколко до няколко десетки хоругви, включително една или повече хусарски, както и обикновени (наричани още „панцерни“). Така, например, в битката при Виена през 1683 г. „коронната“ кавалерия се състояла от 13 полка.
Най-силен винаги бил кралският полк, който през 1683 г. включвал 11 хусарски хоругви (общо 1455 бойци) и 10 панцерни (1179 кавалеристи).
През XVII век. броят на хусарските хоругви в армията бил доста променлив. В битката срещу турците при Хотин през 1621 г. в 28-хилядната полско-литовска армии имало 53 хусарски хоругви (повече от 8000 кавалеристи). Но в похода на крал Ян Собески през 1683 г. към Виена коронната кавалерия включвала, освен обикновената конница, 25 хусарски хоругви с общо 3 227 бойци.
Като елит на полско-литовската армия, хусарията се отличавала със солидното си защитно въоръжение. Всеки „крилат хусар“ притежавал стоманен полудоспех, състоящ се от кована нагръдна броня (кираса), нашийник, нараменници, налакътници и наколенници.
Нагръдната броня, с тегло около 6-7 кг, се състояла от пластини с дебелина от 5 до 8 мм в най-дебелата част, покриващи гърдите (отначало, при формирането на хусарията, и гърба), и 3-5 броя по-тънки (3 мм) пластини, защитаващи долната част на тялото. Общото тегло на полската хусарска броня било много по-малко от това на броните на средновековните рицари, най-леките от които тежали 25 кг, а най-тежките – 60 кг.
Хусарите се стремели още повече да облекчат защитното си въоръжение и до края на ХVІІ-ти век на практика изоставили нараменниците, а кирасата останала само отпред и се закрепвала с кръстосани кожени колани. Такива облекчени версии на бронята тежали общо само 7-8 кг.
За защита на главата хусарите използвали различни видове стоманени шлемове, най-характерен от които бил „шишак“ с наносник (предпазител за носа), козирка, набузници и навратник (предпазител за врата). Този шлем идва от Изтока, а през Полша и Унгария се разпространява в Западна Европа, където става известен като „папенхаймер“ – по прякора на кирасирите на известният имперски генерал от Тридесетгодишната война (1618-1648) Готфрид фон Папенхайм. Освен заострените на върха шишаки, хусарията използвала и шлемове с нисък плосък гребен, а също и кожени каски.
Върху доспехите си всички хусари носели животински кожи и ги закопчавали с ключалка на лявото рамо. По-бедните използвали вълчи кожи, а някои и мечешки. Заможните шляхтичи в хусарията се намятали с кожи от рисове, леопарди, снежни барсове, тигри и лъвове.
Най-специфичният детайл в бойното снаряжение на хусарите били прочутите „криле“. За техния произход има различни версии. Най-вероятната е, че произхождат от известния унгарски щит „тарч“, който се носел на лявото рамо и имал специфична асиметрична форма, напомняща голямо крило на птица. Отначало хусарите носели тарчове, при това украсени с различни пера – от орли, соколи и ястреби. Когато тарчът постепенно излязъл от употреба, той със своята перната украса вече се бил превърнал в символ на ранната хусария. От щита се отказали, но перата запазили. Първоначално ги закрепвали към гърба на кирасата. Но когато от нея оставили само предната част, ги поставили върху задния лък на седлото. Рамките на „крилете“ изработвали от дърво, а оперението – от истински пера на орли, лешояди или соколи (по-рядко от пера на гъски, боядисани като орлови).
Издигайки се над главата на ездача, тези криле сякаш увеличавали ръста му, което създавало определено психологическо въздействие върху противника. То се засилвало от шумовия ефект, който предизвиквали по време на атаката, като подплашвали конете на противника. Цялостният психологически ефект се постигал още и от вида на животинските кожи, които се развявали зад гърбовете на атакуващите хусари, и от флаговете на дългите им около 5 метра пики, които се ветреели от насрещните въздушни потоци.
Личното оръжие на хусарите било доста разнообразно. За нанасяне на първия удар в стремителната конна атака се използвала дълга 5-6 метра пика, куха отвътре, насмолена и увита в ремък от сурова кожа. Тя била с около 1.5 м по-дълга от копието на средновековния рицар, но много по-лека. Към пиката се прикрепвал флаг с цветовете на съответната хоругва, дълъг около метър и половина. Пиката лесно пробивала вражеската броня, но при това обикновено се чупела, след което хусарят продължавал боя с хладно оръжие с промушващо, сечащо и ударно действие. За целта използвали „концеж“ – прав меч за мушкане с триъгълно сечение и дължина до 1.8 м, който лесно пробивал вражеската броня. Хусарите имали и специална брадвичка – „чекан“ или „клевец“, която също можела да пробива шлемовете и броните на врага.
Но любимото оръжие на хусаря била сабята, задължителен атрибут и обект на гордост за всеки полски благородник – шляхтич.
Огнестрелното оръжие на хусаря обикновено се състояло от два пистолета с колесен запалващ механизъм (подобен на някои от съвременните запалки).
