Най-големият боен кораб в света през Втората световна война – японският линеен кораб „Ямато“, бил заложен за строеж на 4 ноември 1937 г. в корабостроителницата в Куре, префектура Хирошима. Официално влязъл в строя на 16 декември 1941 г. Пълното му водоизместване било над 72 хиляди тона.
Като флагман на японския флот, „Ямато“ официално участвал в известното сражение при атола Мидуей на 4-6 юни 1942 г., но всъщност там нямал сблъсъци с врага, понеже бил на 300 мили зад японските самолетоносачи, които изнесли главната тежест на битката.
На 25 декември 1943 г. „Ямато“ бил улучен с торпедо (маса на заряда 270 килограма) от американската подводница Skate и поел 3000 тона вода.
През юни 1944 г. „Ямато“ участвал в битка във Филипинско море. Морското съединение, което включвало неговия еднотипен „близнак“ „Мусаши“ и редица други тежки кораби, действало пред фронта на японските самолетоносачи. На 19 юни „Ямато“ за пръв път открил огън в бойна ситуация, но по-късно се оказало, че е стрелял по японски самолети.
Японското командване пазело линейните си кораби за евентуално генерално сражение с американския флот. Но войната в Тихия океан се разпаднала на малки, изтощителни схватки, в които силите на японския флот се топели, а най-мощните му линейни кораби оставали извън активните бойни зони. Затова сред Императорския военноморски флот се развил скептицизъм по отношение на тези кораби и се появила поговорката: „Има три най-големи и най-безполезни неща в света – египетските пирамиди, Великата китайска стена и линейният кораб „Ямато“.
През октомври 1944 г. най-после японските супер-линкори били хвърлени в сериозна битка. Американците започнали десант на Филипините и се появил риск да разрушат имперския защитен периметър, като откъснат Япония от основните източници на суровини и нефт. Залозите били твърде високи и японското командване решило да влезе в генерално сражение. Планът „Се-Го“, по който трябвало да се развие битката, бил съставен талантливо и високопрофесионално. Тъй като японските самолетоносачи по това време вече претърпели сериозни загуби и понесли тежки повреди, главната роля била отредена на големите линейни кораби.
Японската Северна група, която включвала малкото оцелели самолетоносачи, трябвало да играе ролята на стръв за 38-мо Оперативно съединение, което то било основната ударна сила на американския флот. А главната атака срещу американските десантни кораби се предвиждало да бъде извършена от 1-во Диверсионно съединение на вице-адмирал Курита. В състава му влизали 5 линейни кораба, включително „Ямато“ и „Мусаши“, 10 тежки и 2 леки крайцера, както и 15 ескадрени миноносци.
На 22 октомври 1-во Диверсионно съединение излязло в открито море и още на другия ден било нападнато от американски подводници, които потопили два тежки крайцера. Сутринта на 24 октомври в морето Сибуян започнали масови атаки от американската палубна авиация. Главната цел на американците бил „Мусаши“. След като го улучили около 20 торпеда и също толкова бомби, линкорът се преобърнал и потънал.
Въпреки загубата му, съединението на Курита оставало напълно боеспособно, тъй като останалите линейни кораби не получили сериозни повреди. Американският командващ обаче надценил постиженията на своите пилоти, които съобщавали за потопяване на много японски бойни кораби, и решил, че групата на Курита вече не представлява опасност.
В това време Курита спокойно и с висока скорост форсирал неохранявания пролив Сан Бернардино и навлязъл в залива Лейте. Около 6.45 ч. японците открили американските кораби – 6 ескортни самолетоносача, 3 есминеца и 4 ескортни миноносци.
„Ямато“, който бил флагманът на японската формация, за пръв път открил огън по надводен противник от дистанция 27 километра. Залповете били насочени срещу самолетоносача „Уайт Плейнс“, като японските артилеристи сметнали, че са го улучили. През следващите три часа японските кораби обстрелвали многобройни цели и смятали, че са потопили няколко американски самолетоносача и крайцери (американците, всъщност, не разполагали с нито един крайцер). Стрелбата се затруднявала от периодичен силен дъжд и американските димни завеси.
Японският фронт се разтеглил и Курита загубил контрол над битката. В 10.20 часа неговото съединение излязло от боя и легнало в обратен курс – макар пътят към залива Лейте, където се били струпали беззащитните американски транспортни кораби, да бил открит.
Загубите на американците в сражението в залива Лейте съставили 1 ескортен самолетоносач, 2 ескадрени миноносци и 1 ескортен миноносец. Японците пропуснали шанса си, като загубили финалния бой с резултат 1:3 (потопили 1 един самолетоносач, но загубили 3 тежки крайцера). Самолетите с бомби и торпеда се оказали по-силни и от най-мощната артилерия.
„Ямато“ се върнал при родните брегове едва на 22 ноември 1944 г. и веднага започнали ремонт и модернизация, които завършили през януари 1945 г. и се оказали последни за него.
Междувременно войната се преместила към бреговете на Япония. „Ямато“ бил изпратен на самоубийствена мисия без никакво авиационно прикритие със задача „да атакува и унищожава вражеските кораби“ – а ако не може да се върне в базата, да заседне на плитчините при остров Окинава и да поддържа сухопътните части с артилерийски огън.
На 7 април сутринта започнала последната му битка. Преди това офицерите заповядали на целия екипаж да пие по чаша саке, каквато била традицията на бойците „камикадзе“, изпращани в самоубийствени мисии.
„Ямато“ и малобройният му ескорт били атакувани от 227 американски палубни самолета. Линкорът получил 10 попадения от торпеда и 13 от бомби.
В 14.30 ч. се взривил носовият погреб на артилерията от главния калибър и корабът потънал. Загинали 3063 моряци, спасили се 269. Загубите на американците били 10 самолета и 12 пилота.
Линкорът „Ямато“ е най-големият кораб в историята, потопен в хода на бойни действия.
