Днес Кръстоносните походи са станали символ на агресивна, завоевателна политика. Но трябва да се знае, че това мнение започнало да се разпространява едва в средата на ХІХ век. Дотогава за никого нямало съмнение, че те били чисто отбранителни акции срещу неудържимата ислямска експанзия в Близкия изток през ХІ век.
За начало на исляма се смята 622 година. След това мюсюлманите за кратко време превзели Персия, Средна Азия, целия Пиренейски полуостров, нахлули във Франция – където били разгромени в 732 г., обсадили Константинопол през 717 г., където ги разбили обединените сили на византийци и българите начело с кан Тервел.
След като успели да покорят ислямските земи в Близкия изток, турците-селджуки (наречени на техния главатар Селджук) не прекратили настъплението си и нахлули във византийските територии.
Във Византия избухнала паника. Император Роман IV се опитал да спре завоевателите, но през 1071 г., в битката при град Манцикерт византийската армия претърпяла страховито поражение и самият той бил пленен. След това византийците вече нямали сили да се съпротивляват. Селджуките постепенно се придвижвали на запад, като превзели почти цяла Мала Азия от Византия.
Те нахлували на огромни орди в християнските градове и села, безмилостно ги ограбвали, опустошавали и изгаряли, а хората избивали или отвеждали в робство. Опожарявали и разрушавали църквите и манастирите. Завоевателите осквернявали християнските светилища, измъчвали и убивали свещеници и монаси, принуждавали местното население да приема исляма и безмилостно избивали онези, които отказвали.
През 1071 г. Йерусалим, градът на Христос, с всички основни светилища на християните, паднал в ръцете на турците.
Няколко века преди това светият град бил управляван от араби; те сравнително по-търпимо се отнасяли към местните християни и към поклонниците, които постоянно идвали от Европа, за да се поклонят на Божи гроб.
Новите господари на града започнали да оскверняват християнските църкви, да нарушават правата на местните християни и да възпрепятстват поклонниците: оскърбявали ги, биели, продавали ги в робство и убивали. Дори ходенето по улиците на града станало опасно за християните. Завоевателите особено безмилостно се подигравали на Йерусалимския патриарх, отнасяйки се към него като към последния роб. Веднъж селджуките го хванали за брадата, така го влачили по улиците и го хвърлили в тъмница.
В Европа знаели за трудностите на християнска Византия. Вярно, че през 1051 г. Църквата се разделила на две – Католическа и Православна, но проблемите между тях засягали главно теоретични въпроси и чисто богословски детайли, които били далечни на обикновените християни от двете страни; те все още се смятали за една общност.
През 1060-те години папите няколко пъти предлагали да се помогне на Византия. Тази идея се разпространявала все повече сред западните християни. Огромна роля тук изиграли новините за зверствата на селджуките в Йерусалим, донесени от Светата земя от много поклонници. Разказите за извършените там жестокости срещу християните карали сърцата на хората да се изпълват с гняв и желание да накажат нечестивците.
През ноември 1095 г. в южния френски град Клермон се състоял църковен събор, на който присъствали всички видни представители на католическата църква: кардинали, архиепископи, епископи, игумени на манастири. Това било събитие с първостепенно значение, на което се стекли и много обикновени свещеници, монаси и обикновени хора – знатни сеньори, обикновени рицари и простолюдие.
Така през 1096 г. в Клермон папа Урбан II започнал страстни проповеди за освобождаването на Йерусалим от селджукските турци. Хората се вслушвали в неговите призиви. Названието „кръстоносци“ се появило, защото участниците в кръстоносните походи пришивали кръстове върху дрехите си.
Жителите на Пиза, Генуа и други италиански градове, които страдали от жестоките мюсюлмански пиратски нападения, събрали флот, който отпътувал за крайбрежието на Африка. Експедицията изгорила два града в Тунис, но този епизод не получил широк отзвук.
Истинският вдъхновител на масовия кръстоносен поход бил простият беден монах Петър от Амиен, по прякор Отшелника. При посещението си на Голгота и Гроба Господ гледката на робското положение на палестинските братя-християни предизвикала у него голямо възмущение.
След като получил писма от византийския патриарх с молба за помощ, Петър отишъл в Рим при папа Урбан II. После, облечен в дрипи, без обувки, с непокрита глава и с разпятие в ръце той тръгнал през градовете и селата на Европа, призовавайки към поход за освобождение на Божи гроб и на християните в Светите земи. Обикновените хора, завладяни от неговото красноречие, смятали Петър за светец. Идеята за похода се разпространила широко и станала популярна.
Малко преди това и лично византийският император Алексей I Комнин се обърнал към папа Урбан за помощ. Възприемайки турското мюсюлманско нашествие като заплаха за християнството, папата се съгласил да помогне на императора, а също така да отвоюва Светите земи от селджуките.
Първият Кръстоносен поход като цяло постигнал целите си. Йерусалим бил освободен през 1099 г. Светите земи отново станали християнски.
Но това не било достатъчно. Те трябвало да бъдат задържани. Християните успели да ги задържат с общо Девет Кръстоносни похода до 1303 г., когато мюсюлманите отново и окончателно ги завладели.
