През 1942 година ситуацията на западния фронт за Великобритания била катастрофална. Немският военоморски флот отново и отново причинявал значителни загуби на Кралския флот. Мощната индустриална база на Германия позволила на страната бързо да възстанови загубите си в технологиите, докато Великобритания, влизайки във войната с недостатъчна готовност, смятала, че дори и най-лудите идеи биха могли да й помогнат да се противопостави на врага.
Една от тези идеи е създаването на самолетоносач, чийто строителен материал е лед – временна замяна на стоманата, чийто дефицит по това време достигнал своя връх. Известно е, че през 1942 година тази идея била обсъдена в най-висшите кръгове на Обединеното кралство, включително със самия Уинстън Чърчил, който по това време бил министър-председател.
Били разработени два подхода за създаване на самолетоносача от лед. Първият – най-евтиният – бил отрязването на върха на голям айсберг и поставяне на оборудването на повърхността му. Предполагало се, че такива кораби, които са изключително евтини, ще бъдат използвани за бързи въздушни операции срещу стратегически цели на врага. Айсбергът самолетоносач също трябвало да бъде оборудван с отбранителни системи, жилищни помещения и двигател за управление на руля. Времето за използване на такъв кораб би било ограничено до няколко месеца.
Вторият подход предполагал създаването на самолетоносач от предварително подготвени ледени блокове, между които се движат хладилни тръби, което позволява на кораба да не се стопи и да изпълнява функциите си за дълго време.
След оживени дискусии британското министерство на отбраната избрало втория вариант като най-обещаващ. За ръководител на проекта бил назначен инженер Джефри Пайк. Експериментално той установил, че ако се смеси вода с целулоза, след замразяване се получава лед, който е по-силен от обичайното и съществува доста по-дълго преди да се разтопи. Било решено новият материал да се нарече „пикрет“. Към британският проект били привлечени американски и канадски партньори и скоро тестовият образец на кораба бил построен и пуснат в Канада само за два месеца. Така започнали неговите изпитания.
До 1943 година 18-метровият кораб бил успешно тестван в летни условия, но у английските адмирали възникнали няколко въпроса към инженерите: как да се увеличи силата на палубата за кацане на тежки бомбардировачи и как да се подготви кораба с допълнителна защита срещу торпедата на немските подводници. За тези подобрения било необходимо да се укрепи металния корпус на плавателния съд, което довело до влагането на допълнителни финансови ресурси и най-важното – до времеви разходи.
Проектът вече не изглеждал панацея за превъзходството на Германия в морето, особено след края на 1943 година, когато положението във войната се обърнало в полза на съюзниците. Великобритания най-накрая успяла да преодолее дефицита на стоманата и да установи производството на евтини кораби, превозващи самолети. Необичайният проект постепенно бил забравен и останал само под формата на рисунки. Тестовият образец на кораба скоро се разтопил, оставяйки след себе си само метален скелет.
