На 29 януари 1932 г. започнала една от „мини-войните“, които станали увертюра към Втората световна война.
Тя влязла в историята като „Шанхайският инцидент“ или „Първата битка за Шанхай“. Този конфликт е интересен с това, че за пръв път именно в него изиграло важна роля нов тип оръжие – самолетоносачи и палубна авиация.
Всичко започнало с това, че жителите на Шанхай набили петима японски просещи монаси и изгорили фабрика, собственост на японски търговци. Това била реакция на неотдавнашната окупация на Манчжурия от японската армия.
Местната полиция успяла да разпръсне тълпата, като загинал един китайски полицай. Японците обаче предявили ултиматум на Китай, с който изисквали китайските войски да се изтеглят от Шанхай и да предадат контрола му на японската армия. Китайците отказали и тогава Япония, без да обяви война, започнала нахлуване.
Рано сутринта на 29 януари,хидроплани E1Y и E41Y от самолетоносача „Ноторо“ бомбардирали предградията на Шанхай, убивайки много цивилни граждани. Същия ден 7 хиляди японски морски пехотинци направили десант при Шанхай и започнали настъпление, но били спрени от частите на 19-та китайска армия.
Няколко дни по-късно японските самолетоносачи „Кага“ и „Хиошо“ се приближили до китайското крайбрежие, като имали на борда си палубни бомбардировачи „Мицубиши B1M“ и изтребители „Накаджима A1N2“ (лицензионно копие на английския изтребител „Глостър Геймкок“). Те веднага нападнали града и позициите на китайските войски.
Китайците имали само два изтребителя „Блекбърн Линкок“. На 5 февруари те се опитали да прехванат нова вълна от бомбардировачи, но ескортиращите изтребители отблъснали атаката, като свалили единия китайски самолет и повредили другия. Това били първите победи на японската палубна авиация. Китайците заявили, че техните пилоти успели да свалят един бомбардировач, но японците отрекли.
На 19 февруари на шанхайското летище Хунцяо кацнал изтребител „Боинг-218“, пилотиран от американския пилот Ричард Шорт. Самолетът бил купен от китайците за преглед и оценка, а Шорт подписал договор за демонстрационни полети. Но когато японците започнали да бомбардират Шанхай, той предложил услугите си като боен пилот, макар да нямал необходимите умения и никога да не бил обучаван във въздушна стрелба. Не е известно дали го сторил поради желание да защити цивилното население, жажда за опасни приключения или просто за да спечели повече пари.
Още в деня на пристигането си Шорт излетял, за да прехване и атакува група японски бомбардировачи, но, поради неумението си да стреля, не улучил никой. Все пак успял да избяга от три японски изтребителя и благополучно да се върне на летището. Вероятно роля изиграл фактът, че максималната скорост на „боинг“-а била 300 км в час, а на японските самолети – 250. Те просто не успели да го настигнат.
На 22 февруари се състоял вторият и последен въздушен бой на Ричард Шорт. Над железопътната гара Сучоу той атакувал звено бомбардировачи В1M, приближавайки се отдолу и отзад, като открил огън по челния самолет от разстояние само около 100 метра. Този път улучил. Щурманът на бомбардировача – лейтенант Сацумо Котани, бил убит, а стрелец-радистът ранен. Но самолетът не бил свален и оцелелият пилот успял да го откара до самолетоносача.
В това време тройка японски ескортиращи изтребители се възползвали от факта, че при атаката Шорт намалил скоростта и го хванали „в клещи“ от три страни, а водещият звеното лейтенант Нокиджи Икута успял да даде точен откос. Вероятно Шорт бил сериозно ранен, тъй като боингът се наклонил встрани, бягайки от огъня, а след няколко секунди започнал да се премята и рухнал в плитък канал.
Японците описали няколко обиколки над мястото на катастрофата с цел да проверят дали пилотът ще излезе от останките, за да го довършат. Китайците, които наблюдавали въздушния бой, решили, че така японците отдавали почит на загиналия пилот.
Шорт посмъртно получил звание полковник от китайските военновъздушни сили“, а неговият подвиг бил ярко описан от всички водещи китайски вестници, които преувеличили резултата от битката – според тях той свалил бомбардировач и един вражески изтребител.
На 23 февруари японците, които вече не срещали съпротива, отново бомбардирали Сучоу и атакували летище Хунцяо, като довършили повредения „линкок“, който стоял там.
На 25 февруари китайското командване заповядало да бъдат прехвърлени всички боеспособни самолети от централните региони в Шанхай, за да се организира нападение срещу японските самолетоносачи. Тъй като Хунцаяо вече било демаскирано, избрали друго летище – Цзянтао, което също се намирало в близост до града. На следващия ден там кацнали 8 изтребител-бомбардировачи „Юнкерс K-47“ и няколко леки бомбардировача „Воут V-92C – Corsair.“ Обаче буквално няколко часа след приземяването им японците бомбардирали летището. Най-вероятно имали агент-информатор в китайския щаб.
В резултат от авиоудара на земята са били унищожени шест самолета. Един „юнкерс“ и един „корсар“ японските изтребители „срязали“, докато те набирали височина.
След това за никакво нападение срещу самолетоносачите не можело да става и дума. Японците загубили един самолет, свален от зенитчците, и това била единствената им невъзстановима самолетна загуба по време на конфликта. До началото на март, като увеличили десантната си група до 100 хил. души, с поддръжка от въздуха те напълно прогонили от Шанхай китайските войски и полиция.
На 5 март било сключено примирие, според което китайските въоръжени сили били отдалечени на 20 километра от града, който преминал под контрола на международни мироопазващи сили.
Японците тогава не успели да установят властта си над Шанхай, тъй като Лигата на нациите рязко и единодушно се обявила против това – а тогава в Токио все още се съобразявали с нейното мнение.
Пет години по-късно японската императорска армия завладяла Шанхай за втори път и го задържала до 1945 г.
