Християнската църковна доктрина призовава към отказ от разкоша и светската суета. Това било особено актуално през Ранното Средновековие; но и по-късно, през ХV век, „подражанието на Христос“ се смятало за признак на високо религиозно самосъзнание. От гледна точка на християнския морал бедният човек се чувствал по-защитен от богатия. Така, например, според традицията на средновековна Европа, градът бил длъжен да се грижи за тези, които са попаднали в трудна житейска ситуация и били лишени от всичко.
Благодарение на научната дейност на френския медиевист Еманюел Ладюри имаме възможността да разгледаме проблема от гледна точка на жителите на юга на средновековна Франция. В монографията си „Монтаю: едно окситанско село“ историкът използва материали от църковните процеси срещу еретиците-катари – в съдебните протоколи се разглеждат най-разнообразни въпроси от ежедневието.
Християните и еретиците-катари, живеещи в Монтаю, както и техните съседи от региона, считали богатството за крайно неприемливо. Така, например, катарският енорийски главатар Клерг на процеса изразява очевидно недоволство от помпозните церемонии. Сватби, светска власт, земя и пари – всичко това било творение на дявола. Традиционните християни не били толкова радикални, но и те смятали че богатството е неизбежен източник на грях.
Какво се възприемало като богатство? На първо място, земевладението и властта, приятелските и сеньорно-васалните отношения, също влиянието и знанията. За беден човек можело да се счита онзи, който бил лишен от една от представените характеристики.
Иронизирайки тези схващания, Жак Фурние, бъдещият папа Бенедикт XII, по време на разпита на катара Клерг така отговорил насмешливо на молбата му да съобщи имената на онези, които го предали: „Да ви съобщя имената на тези, които са донесли за вас? Как така? Та нали това е прекалено опасно за бедните и беззащитни хора, които са ви обвинили. Помислете, Клерг, за богатството, което представлява вашата сила, за вашите знания, за онези сериозни заплахи, които вече сте изрекли, за многобройните си приятели“.
„Беден“ в смисъл на „нямащ“ се възприемал в малко по- различен смисъл. Думата „паупер“ била подходяща да опише просяк, скитник или селски бедняк. Обикновено под „бедняк“ се разбирал човек, който се оказвал на дъното на социалния живот, без стопанство и добитък, а освен това и без занаят. Беден можело да бъде и човек, чиято къща била конфискувана по решение на Инквизицията. Към селските бедняци спадали и слугините, пастирите, ратаите и непълнолетните. От общата маса на населението в селските райони тази категория била 20-25%.
Но далеч не всеки, който смятал себе си за беден, можел да разчита на подаяние. Милостиня се предоставяла само на просяка по статут, който заслужавал подкрепа. Зле осигуреният земеделец не бил смятан за просяк.
Обаче, независимо от всички негативни нагласи към богатството, бедността също не била пример за подражание. И ако разкошът, с който разполагала църковната организация, предизвиквал остри критики, хората били по-снизходителни към светското благополучие – то се смятало за по-приемливо в сравнение с църковното.
„Нали свети Петър оставил жена си и децата си, нивите и лозята, и цялото си имущество, за да последва Христос .. “ – припомняли жителите на Монтаю както на себе си, така и на църковниците.
Следвайки тази привидно „справедлива“ идеология обаче, еретиците, съзнателно или не, подкопавали основите на тогавашното общество, подривали структурите на държавата и в края на краищата я отслабвали пред лицето на външните врагове. Затова били изпращани на кладите – и след като се избавила от тяхната зараза, Франция само след около век станала най-силната европейска държава, образец за подражание на всичките си близки и по-далечни съседи.
–
