Откакто хората са започнали да плават по море, съществуват невероятни истории за оцеляването. Мъжете, които успявали да избягат от най-лошото, често трябвало да се спасяват чрез малки лодки, непригодни за изминаване на големи разстояния, попадали на самотни острови, били изяждани от различни животни или племена или пък често полудявали от глад и дори се налагало да прибегнат до канибализъм, за да оцелеят. Не че сега не се срещат такива инциденти, но най-често те са се случвали по времето, когато пътуванията продължавали с години, нямало GPS или сателити, а хората можели да разчитат единствено на собствените си знания, умения и логика.
- Галерата „Нотингам“ – 1710 година
На 11.12.1710 година галерата „Нотингам“ била само на един ден разстояние от бреговете на Бостън, когато капитан Джон Дийн и екипажът му били приклещени от безжалостна буря. Плавателното средство пренасяло масло, сирене и корда от Англия, но не успяло да достигне до крайната си точка заради бурята. Вместо това, екипажът на „Нотингам“ успял да слезе на парче земя, наречено остров Бун. Той бил само на 4.5 метра над морското равнище и не бил подходящ за развитие на живот. 14-те мъже от екипажа, които успели да се спасят, открили едно парче плат, с което се опитали да се завият, за да се стоплят в ниските температури. Те успели да открият прясна вода и сирене от галерата, но тъй като не могли да запалят огън, им се наложило да ядат сурови миди и други сурови неща, които успели да открият на безлюдния остров.
По някое време оцелелите мъже забелязали пушек на около 6 мили от местоположението си, но за тяхно съжаление никой не знаел, че те се намират там и че са корабокруширали. Първи починал жестоко раненият готвач и въпреки, че им минала онази лоша мисъл, която съпътства всеки непоносимо гладен в такива обстоятелства, те хвърлили тялото му в морето. След готвача починали още двама моряци, които се опитали да напуснат острова чрез импровизирания си сал.
Няколко дни по-късно от раните си умира и корабният дърводелец и чак тогава изгладнелите мъже взели решение да го изядат. Но тъй като не могли да започнат да режат части от тялото на човека, когото само до преди малко са считали за един от тях, те помолили капитана да разреже първото парче. Капитанът отрязал главата, ръцете и краката, опитвайки се по този начин да дехуманизира тялото, след което отрязал частите на по-малки парчета, представляващи малки порции за всеки от оцелелите.
Капитанът насърчавал мъжете с всяка хапка да ядат от тревата, която се намирала на острова, защото без огън, човешкото месо се консумирало изключително трудно. Мъжете не знаели, но по времето, когато изяждали бившия член на екипажа си, импровизираният сал, който бил отнел живота на двамата им другари, бил открит и станал повод за претърсване на водите в опит да бъде открит и останалия екипаж.
- „Пеги“ – 1765 година
През 1765 година „Пеги“ отпътува от Ню Йорк до Азорските острови, за да натовари стока. След като изпълва кораба с бутилки вино и бренди, екипажът го насочва обратно към Ню Йорк. В продължение на повече от един месец, „Пеги“ и хората на борда му преживявали ежедневни свирепи бури и гигантски вълни, заради което корабът бил силно повреден. Безмилостните удари на вълните продължавали денонощно, докато накрая „Пеги“ бил отнесен на километри от обичайния си курс.
След 5 дни, прекарани в лутане из Атлантическия океан, капитан Дейвид Харисън започнал да се отчайва, виждайки, че храната и водата на екипажа са на привършване. Хората работели здраво и непрестанно се опитвали да поправят кораба доколкото могат, но били страшно изгладнели. В отчаянието си те започнали да предизвикват капитана, бунтувайки се срещу него и скоро след това, започнали да пият от виното и брендито на кораба. Гладни до смърт, те заплашили, че ще убият и изядат едно момче роб, което било заедно с тях на „Пеги“.
В същото време капитанът бил болен, страдал от подагра и също като останалите бил ужасно гладен. Той помолил екипажа си да не наранява взетото за роб момче, но изгладнелите мъже не го послушали, убили момчето, опекли го и го изяли.
Гладът им бил заситен за известно време, но скоро след това те започнали да кроят планове кого да убият, за да се нахранят. Мъжете решили да теглят чоп, за да е най-честно и написали имената си на листчета хартия, след което ги сложили в една шапка. Избраният се казвал Дейвид Флат и трябвало да бъде убит и изяден на следващата сутрин.
За негово щастие, на сутринта, когато трябвало да бъде изяден, Дейвид Флат и приятелите му забелязали кораб, който също ги видял и се отправил към тях, за да ги спаси. Флат се отървал от смъртта, но мисълта за онова, което можело да му се случи, го докарало до лудост.
- „Поли“ – 1811 година
През 1811 друг американски кораб – „Поли“, напуснал бреговете на Бостън, отправяйки се към Карибите с товар, състоящ се от дървен материал и осолено месо. Цели три дни корабът бил под атаките на жестока буря, която унищожила мачтите и преобърнала кораба и въпреки, че мъжете оцелели, а корабът отново се обърнал в нормален вид, той бил напълно подгизнал.
Един мъж умрял по време на бурята, а останалите шест мъже успели да оцелеят, изяждайки месото, с което разполагали. След 40-дневно лутане из Атлантическия океан, месото и водата свършили и те били принудени да се изхранват само с миди.
Мъжете започнали да умират един по един от глад. Вместо да теглят чоп кого да изядат, те използвали собствените си тела за примамки, за да ловят акули, които да ядат. В крайна сметка оцеляват само двама души, които били прекарали цели 141 дни в океана, преди да бъдат спасени от британския кораб „Фейм“.
- „Есекс“ – 1819-1829 година
През 1819 година „Есекс“ напуска бреговете на Нантъкет – малък остров, намиращ се на около 50 километра южно от Кейп Код. Корабът трябвало да отведе мъжете до южната част на Атлантическия океан около нос Хорн. Пътуването се превърнало в едно от най-известните и драматични пътувания на всички времена.
Капитан Джордж Полард и екипажът му били изпратени да ловят кашалоти. Три месеца по-късно, те убили първия кашалот, а скоро след това уловът им станал още по-сполучлив.
Новата 1820 година наближавала, когато на 20 ноември се случило нещо необичайно и нечувано. Един отмъстителен 80-тонен кашалот се насочил към „Есекс“ и се ударил два пъти в кораба, увреждайки го толкова много, че той скоро започнал да пропуска вода и да потъва бавно, но сигурно.
Целият екипаж бил прималял от страх и ужас, наблюдавайки как любимият им кораб потъва насред нищото. Те се качили на спасителните лодки, но наблизо нямало никаква земя. Решили да се насочат на изток в отчаян опит да се спасят. Двадесетте оцелели души разполагали с минимално количество храна и прясна вода и бързо започнали да гладуват и да се дехидратират.
След три седмици мъжете достигат до безлюдния остров Хендерсън и осъзнават, че са се движили на запад, а не на изток. Една от спасителните лодки също била негодна да продължи спасителния си ход, затова 16 от вече 19-те оцелели решили да се качат на трите останали лодки и отново да се насочат на изток в търсене на южния бряг на Америка.
Новата 1820 година дошла със силни дъждове и липса на вятър, което накарало едната лодка да се отдели от другите. Сега положението било отчайващо и членовете на екипажа започнали да умират от глад. Вторият помощник-капитан Матю Джой починал първи, а два дни по-късно същата съдба сполетяла и моряка Ричард Питърсън. Телата им били пуснати в океанските води. След като момчетата се разделили с още двама от екипажа си – Лоусън Томас и Чарлз Шортър, те осъзнали, че трябва да започнат да ядат трупове, ако искат да оцелеят. Умиращите от глад имали малко мазнини по телата си, така че били разчленявани, а черният дроб и някои други вътрешности били отстранявани и готвени.
В крайна сметка седем души били разчленени и изядени. Шест от тях умрели от глад, а седмият – морякът Оуен Кофин изтеглил късата клечка и имал нещастието да бъде убит и изяден от приятелите си. В този момент трите спасителни лодки пътували в напълно различни посоки. За едната не се знаело нищо. Втората била открита и спасена от британския търговски кораб „Индиан“. Британският капитан описва, намерените от него, полумъртви хора, като „окаяна картина на страданието“.
Третата лодка, на която били капитан Полард и морякът Чалрз Рамсдел била открита от китоловния кораб „Делфин“. Екипажът на „Делфин“ заварва ужасяваща гледка на двама мъже, заобиколени от човешки кости, все още дъвчейки огризките на мъртвите си приятели. Те били преплували 4500 морски мили в Тихи океан.
Друг кораб бил изпратен от остров Хендерсън, за да спаси останалите трима моряци, които били на косъм от смъртта, когато ги открили. Няколко месеца по-късно на бреговете на остров Дюси била открита разбита спасителна лодка. В нея имало 3 скелета – счита се, че това е третата спасителна лодка, за която не се знаело нищо. Тази невероятна история се превръща във вдъхновение за писателя Херман Мелвил, който създава епичния си роман „Моби Дик“ през 1851 година.
- „Миньонет“ – 1884 година
През 1884 година богатият австралиец Джак Уонт си купува яхта, която нарича „Миньонет“. Господин Уонт наема опитния моряк Том Дъдли, който да придвижи лодката до него в Австралия. Том Дъдли от своя страна наема още трима мъже, които да му помогнат – Едвин Стивънс, Едмънд Брукс и 17-годишния Ричард Паркър. Четиримата мъже отплават от Саутхемптън на 19 май като се насочват на юг, целейки да заобиколят нос Добра надежда.
След двумесечно пътуване, „Миньонет“ е застигната от ужасна буря в близост до африканския бряг. Тъй като не е в състояние да се справи с такова време и то в открито море, екипажът се качва на малката спасителна лодка, успявайки да вземе провизиите си. Съвсем скоро обаче, мъжете остават без питейна вода и без никакви материали за риболов. В този момент борбата им за оцеляване започва.
Мъжете успяват да открият една костенурка и да заситят глада си, но седмиците минавали, а ситуацията им ставала непоносима. Тъй като не разполагали вече с вода, те започнали да пият собствената си урина. Младият Паркър се разболял, след като отказал да пие урина и вместо това предпочел да пие от солената морска вода. Той ставал все по-зле с всеки изминал ден, затова Дъдли и Стивънс решили да го убият, за да го изядат. Брукс не искал да има нищо общо с това отвратително начинание.
Изгладнелите мъже разчленили тялото на момчето, изпили кръвта и изяли сърцето и черния му дроб, докато още били топли. Четири дни по-късно един немски кораб забелязал лодката им и се отправил към нея, за да спаси тримата оцелели и останките от четвъртия. Мъжете прекарали в океана 24 дни, движейки се без посока, преди изпитанието им да свърши… или така поне смятали те.
Когато се върнали в Англия, те разказали какво са преживели и до какви мерки им се е наложило да прибегнат, за да оцелеят. Пристанищните комисари, въпреки че им съчувствали, наредили на полицията да арестуват мъжете. Канибализмът с цел оцеляване не бил незаконен, но убийството е, затова оцелелите мъже били изправени пред съд за това, което извършили.
Едмънд Брукс скоро бил оправдан, тъй като се доказало, че не е участвал в убийството. Той, заедно с мъжете от немския кораб, който ги спасил, станал главен свидетел по делото. Дъдли и Стивънс били обвинени в убийството на Ричард Паркър и били осъдени на смърт чрез обесване. След множество обжалвания обаче, присъдата им била променена на 6 години лишаване от свобода.
