Сегашната 2020-та година наистина ни предложи много трудности и проблеми: избухна пандемия от коронавирус, добивът на петрол описва странни и рисковани синусоиди, световната икономика се срива…
Но все пак трябва да знаем, че в историята на човечеството е имало по-лоши времена. Много по-лоши.
„Слънцето потъмняло и този полумрак продължил 18 месеца. Всеки ден продължавал само около 4 часа, а светлината му била като бледа сянка. Хората мислели, че слънцето никога няма да възстанови светлината си. Плодовете не узрявали, а вкусът на виното бил като на кисело грозде“.
Тези думи принадлежат на летописеца и патриарх на Сирийската църква Михаил Сириец (1126-1199), а събитията се отнасят за далечната и, на пръв поглед, с нищо незабележима 536-та година. Друг историк, византийският хроникьор Прокопий от Кесария, още повече сгъстява боите за нея:
„Тази година се случи най-голямо чудо: слънцето излъчваше светлина като луната, без лъчи, сякаш беше изгубило силата си, и престана да сияе така чисто и ярко, както преди. От времето, когато това започна, сред хората не спираха войните, язвените болести и всякакви други бедствия, причиняващи смърт. Тогава беше десетата година от царуването на Юстиниан“.
Съвременните учени могат само да предполагат, че причина за всичко това били вулканични изригвания – при това няколко едовременно. Най-често смятат, че това бил Кракатау в Индонезия и някой от големите вулкани в Исландия (достатъчно е да си спомним скромния и труднопроизносим Ейяфядлайьокюдъл, който парализира въздушния трафик през 2010 г.).
През самата 536 г. краят на света в пълния смисъл на думата не настъпил – с изключение на провалената реколта и глада, който последвал. Византийският военачалник Велизарий, който наскоро бил разгромил кралството на вандалите, триумфално прекосил Италия и превзел Рим през декември 536 г. Изглеждало, че той връща Вечния град в родното му пристанище и възражда обединената Римска империя. Но тези успехи били измамни. Защото войната с готите, водена от Византия в Италия, продължила близо 20 години и причинила огромни жертви и разрушения. Цветущата Италия се превърнала ако не в пустиня, то в доста безлюдно и непривлекателно място – при това слабо защитено. Това позволило на нови нашественици от север – лангобардите, да унищожат онези останки от римската цивилизация, които все още се били запазили след кървавата Готска война. Продължителите на делото на Велизарий не могли да спрат този натиск.
А лангобардите нападнали Италия неслучайно. Веднага след изригването на вулканите и застудяването, в Дунавските равнини, където това германско племе живеело със своите съседи – гепидите, се появили нови варвари – аварите. (В техния племенен съюз влизали и прабългарите). Климатичните промени ги били принудили да напуснат черноморските степи и да се преместят на запад – в Централна Европа, към плодородната Панонска равнина, която открай време привличала чергари от всякакви диви етноси.
Аварите били отлични воини, кавалерията им по онова време нямала равни, както преди тях – конницата на хуните, а по-късно и тумените на монголските ханове. Те изтласкали лангобардите, унищожили гепидите, разгромили всички, които се изпречили на пътя им, и в края на VI век образували могъщ каганат на северозапад от границите на Византия. Тази чергарска империя внушавала страх сред славяните и могъщите франки, като от време на време извършвала грабителски походи в Галия и, разбира се, срещу богатата и просветена Византия. През 626 г. огромна армия на аварския каган дори се приближила до стените на Константинопол и се опитала да го превземе.
Но преди 626 г. се случили много неща, които може да са били причинени от глобалната катастрофа през 536 година. Има хипотеза, че рязкото охлаждане предизвикало мутация на чумния бацил – някъде далеч на изток, в Китай или Тибет. В продължение на няколко години чумата обикаляла Средиземноморието, пренасяна от плъховете, докато през 541-544 г. Персия, Близкият Изток, Византия и впоследствие цялото Средиземноморие били залети от ужасяваща чумна пандемия.
В Константинопол според свидетелството на Прокопий Кесарийски (той бил очевидец на тези събития) всеки ден умирали от пет до десет хиляди души. Нямало къде да се погребват мъртвите и те просто били хвърляни в изоставени водонапорни кули. Две десетилетия по-късно чумата достигнала Западна Европа, както можем да научим от „Историята на франките“ на епископ Григорий от Тур (538-594): „По време на самата чума такава смъртност имаше в цялата област, че беше невъзможно да се преброят колко души загинаха там. Когато ковчезите и дъските вече не достигаха, погребваха по десет и повече души в един гроб“.
Все пак Византия и германските кралства на Европа, макар и с големи загуби, оцелели в този глобален катаклизъм. Ромеите рухнали в дълбока демографска яма и завинаги се разделили с мечтите за възстановяване на бившата Римска империя. Франки, сакси, лангобарди живели в глад още няколко десетилетия, но също запазили своята идентичност и държавност.
Обаче имало и невъзстановими загуби. Такъв бил случаят със Сасанидски Иран (Персия), който, изтощен от епидемии и безкрайни войни, не устоял против новите нашественици от южните пустини – арабите. Само за две десетилетия процъфтяващата „свръхсила“, която някога деляла света първо с Рим, а после с Константинопол, просто престанала да съществува.
Също толкова печален бил краят на цивилизацията Теотиуакан в Централна Америка. Там нямало арабски хищници, но имало климатични промени, започнали през фаталната 536 г. Лошите реколти и гладът докарали блестящата някога цивилизация до бавно, тъжно и безнадеждно угасване.
Останали само великолепните пирамиди на Луната и Слънцето – като символи на неизменността на Вселената и преходността на човешкия живот.
–
