Сред древни ръкописи от Средна Азия често се споменава някакъв тайнствен Сребърен град. Освен това, той е възпят в легенди и митове, според които това било частица от рая, построена на земята. Неговите улици били покрити със сребърни плочи, а стените на къщите – изградени от златни тухли. В прекрасните градини на този древен митичен град пеели красиви райски птици и ухаели прекрасни цветя.
Китайският историк от ІІІ в. пр. Хр. Суан Чжу описва в свой трактат невероятно голям град в Средна Азия. Там дори камъните се пукат от жега, а пясъкът направо се топи – но в града е прохладно, сред фонтани и сенчести градини. Той пише, че Китай непременно ще започне война за безкрайните богатства на този Сребърен град. През ХІVв. подобно описание се среща в ръкописите на историк от Бухара, където се съобщава, че монголският хан Белбек заповядал на своите пълководци да превземат Сребърния град. Ханът ги призовал да не жалят никого и да избият всички по пътя си.
И така, китайският император и монголският хан, разделени от 10 века, се стремяли към едно и също. Дали е възможно една измислица, така точно да се повтаря в древните исторически писания? По-логично е да се допусне, че в тях е скрита някаква доза истина.
Ключовото название на града е свързано със сребро. Много е вероятно там наистина да е имало някаква съкровищница или богати природни залежи от сребро. Но е неизвестно към каква цивилизация е принадлежал, в кой точно географски район се е намирал – макар, по всяка вероятност да е бил именно средноазиатски процъфтяващ град.
Известният средновековен източен философ, лекар и историк от Х век Авицена, в един от своите 450 трактата директно описва Сребърния град. Авицена пише, че древните мъдреци скрили всичкото злато и богатство на света в различни труднодостъпни места. Едно от тези места било в страната Мавира Махма при град Исфара (който съществува и до днес в Северен Таджикистан) – там се извисявал райски дворец, чиито тухли били от злато и сребро.
В началото на ХХ-ти век в архивите на Душанбе бил открит протокол от 189г., където се съобщавало, че археолозите Малицки и Андреев били изпратени на експедиция в Баткенската област, граничеща с Исфара. В края на Ферганската долина двамата открили няколко десетки тона отработени геологически отпадъци във вид на големи изкуствени хълмове. Те се състояли от натрошени камъни, парчета от камък, шисти и руда. Но никъде наблизо нямало следи от каменни кариери – с изключение на една пещера, която постепенно слизала надолу на дълбочина почти 50 метра. Археолозите изяснили, че под земята били добивани сребро и олово.
Първите споменавания за този рудник са от ІІ-ри век, а последните – от ХVІ-ти. Това означава, че е разработван почти 1500 години, а среброто от него се разпространило по цяла Средна Азия – от Туркменистан и Узбекистан до Китай и монголските степи. Известният арабски географ Истахри пише, че древната сребърна мина се наричала Кан-и-Гут – Рудник на смъртта. Легендата твърди, че е основана от хан Худояр, който пращал там осъдени на смърт затворници и бунтовници. Веднъж влезли в Рудника на смъртта, хората изчезвали безследно и никой повече не ги виждал. И действително, съвременните проучвания на подземните лабиринти в огромната подземна пещера открили не само останки от керамични светилници, кирки, котли, секири – но също окови и скелети на древните рудари.
Първата научна експедиция била организирана през 1920г. Бил изготвен подробен план на подземната система на изоставения рудник с всичките му многочислени преходи, стълби и огромни зали. Учените доказали, че Кан-и-Гут е уникален в цяла Средна Азия по мащаб и продължителност на добива на природни ресурси.
Така, за съжаление се оказало, че легендата е само легенда. Никакъв райски град с тухли от злато и паважи от сребро не съществувал. Вместо него имало сребърен рудник, където от тежък и опасен труд загинали хиляди хора. През Средновековието в рудниците обикновено били изпращани роби, пленници и затворници с тежки присъди. Именно за този рудник и ценния метал – а не за приказния Сребърен град, се сражавали толкова владетели и пълководци.
Но хората винаги имат нужда от красиви приказки, които ги карат да мечтаят.
