Съществува старo поверие: ако сънуваш злато – това означава, че не ще го имаш. Испанецът Гонсало Хименес де Кесада лично се убедил в това. Преди своя поход към Южна Америка той няколко пъти сънувал бленувания скъпоценен метал.
Де Кесада се родил в 1509г. в знатно благородническо семейство. Получил отлично образование в университета в Саламанка. С адвокатска диплома се завърнал в родната си Гранада, където веднага го назначили в кралския градски съд. Но баща му се разорил и той трябвало да спасява семейството си. Тогава тръгвала поредната експедиция към Южна Америка – току-що открития „нов свят“, и Кесада без колебание се включил в нея.
Гонсало Хименес де Кесада
В Санта Марта, на северозападното крайбрежие на днешна Колумбия, той получил предложение от местния губернатор: начело на голям отряд да тръгне на поход нагоре по течението на река Магдалена. Местните индианци неведнъж твърдели, че при нейните извори се намира някакъв тайнствен „златен град“. Там използвали злато едва ли не за керемиди по покривите.
На 5 Април 1536г. отрядът тръгнал, разделен на две части. По-голямата част, под командването на Кесада, поела по суша, а по-малката с багажа на експедицията в няколко лодки – по самата река. Със себе си Кесада взел 70 конника и 800 пехотинци. Хищници, змии, индиански нападения, жега, тропическа треска ги чакали по трудния маршрут. След два месеца и половина отрядът излязъл на уговореното място на брега на Магдалена, там се наложило 2 месеца и половина да чакат лодките – техните екипажи също преживели много изпитания. След това още 3 месеца ги забавил дъждовният сезон.
Храната свършила, всеки ден умирали от глад по няколко души. Накрая останали живи 166 души и 60 коне (под страх от смъртно наказание Кесада забранил да бъдат клани за месо). След края на дъждовете отново тръгнали нагоре в планините и достигнали някакво плато – където пред очите на испанците се ширнали обработваеми ниви, къщи и пътища. Това била земята на индианците чибча. Те наистина имали злато – с него покривали дървените си храмове, много хора носели златни украшения със скъпоценни камъни.
Сетне испанците продължили похода си в планините и през юни 1537г. се срещнали с племето на вожда Гуатавита. Тъй като преди това трябвало да се сражават с други индианци – негови врагове, испанците били посрещнати като скъпи гости. Кесада и офицерите му били заведени до езерото Гуатавита – наречено така в чест на вожда.
Индианците им разказали за древен ритуал при избора на нов вожд. Тогава всички поданици се събирали на брега на езерото. Жреците събличали бъдещия владетел гол, намазвали го със специална лепкава смес и през тръстикови цеви издухвали към него златен прах. Така той заприличвал на статуя от благородния метал. След това владетелят, съпроводен от 9 жреци, се качвал на сал, натоварен с изкусни златни украшения, и отплавал до средата на езерото. Там се отправяли молитви към боговете, жертвоприношенията се спускали във водата и салът се завръщал обратно. Чак тогава поданиците признавали властта на новия владетел и на свой ред хвърляли своите дарове във водата. Ритуалът съществувал от много векове, като през това време се сменили десетки владетели – затова на дъното на езерото явно имало хиляди украшения.
Макет на ритуалът, поставил началото на легендата за Ел Дорадо
Кесада и хората му изслушали разказа, но не повярвали в него. Пък и нямали време да го проверят, защото се появили конкуренти – от югоизток приближавал отрядът на испанеца Себастиян де Белалкасар, а от север – този на немеца Николаус Федерман. Кесада успял да ги убеди да решат споровете си непосредствено в мадридския двор, където отишли през лятото на 1539г.
С Федерман се справили лесно – още в пристанището го арестували по обвинения в корупция. Крал Карлос І разрешил компромисно спора между своите васали, като разделил новите земи на две – Кесада бил назначен за губернатор на Нова Гранада със столица Санта Фе де Богота, а Белалкасар – на провинция Каука със столица Попаян.
Кесада служил на новата си длъжност в продължение на 30 години. През 1569г. направил опит да се завърне при езерото Гуатавита – но вече не успял да го намери. Написал мемоарите си и умрял на възраст 70 години. А след него останала легендата за златната страна „Елдорадо“ (от исп. – „ел дорадо“, „златният“, в смисъл на „златният човек“).
През следващите векове били правени нееднократно опити езерото Гуатавита да бъде пресушено, дори успявали – но се оказало, че дъното представлява слоеве тиня с много голяма дълбочина. Били намерени само няколко златни предмета, действително подобни на описваните от Кесада. Точка на търсенията поставило правителството на Колумбия, което през 1965г. обявило езерото Гуатавита за национално културно наследство.
