Северните германци, които днес често назоваваме „викинги“, в миналото обикновено били наричани „нормани“, т.е. „северни хора“.
Викингското общество било доста примитивно – с обичай за „кръвно отмъщение“ и вяра в магьосничеството. Но то позволявало на хората да живеят свободно. При викингите нямало родови кланове. Те дори нямали родови фамилии, както, например, при римляните. Ако мъжът се казвал Бьорн Харалдсон – „син на Харалд“, то синът му Гунар бил Гунар Бьорнсон, а дъщеря му Уни, съответно, Уни Бьорнедотир – „дъщеря на Бьорн“. Свободните викинги решавали общи въпроси на годишно събрание – тинг. Преди християнството те се кланяли на езическите си богове – Тор, Один и др.
Особена роля в северното общество играели конунгите. От тази дума идва и английската „кинг“ – крал. За разлика от останалите, конунгът бил неподвластен „никому и за нищо“, освен на древните обичаи. Смятало се, че „конунгът трябва да воюва, а не да оре земята“. Около него се събирала дружина, която той хранел, поял и обличал. Най-често дружинници ставали ергени – млади и не много, местни и пришълци, предимно финландци и славяни. Впрочем, не всички конунги били войнствени – някои от тях не се срамували да се грижат за прасетата си.
Цивилизацията се явила при викингите под формата на търговец. Търговията позволявала (при наличие на злато и сребро или техни заместители) да получиш онова, което желаеш. Благодарение на търговията, най-простият начин за придобиване на необходимите неща – грабежът, постепенно оставал на заден план, а в най-развитите общества и въобще изчезнал. Викингите обаче стоели в самото начало на този път.
Географски от всички нормани най-близко до цивилизацията били ютите – жителите на полуостров Ютланд, които в замяна на кехлибар отдавна получавали изделия от бронз, злато и стъкло. Когато повечето от ютите тръгнали заедно със саксите и англите да завладяват Британия, мястото им било заето от даните, които дошли от южната част на Скандинавия. Така Ютландия станала Дания. По онова време – V-VІ вв., датският, шведският и норвежкият народ започнали да се разделят един от друг, въпреки че езикът им все още бил единен. Още през VII в. северният търговски маршрут бил удължен от Ютландия до югоизточното крайбрежие на Скандинавия, населено от свеите (шведите). Търговски селища се появили в Екеторп на остров Еланд, след това Хелге и Бирке на езерото Меларен, близо до днешния Стокхолм.
Близкото запознаване с красивите неща, направени в цивилизованите страни, предизвикало естествената алчност на викингите (едно от техните поетични произведения, достигнали до нас, така и се нарича: „Недостиг на злато“). Викингите умеели и обичали да търгуват, но техният основен източник на богатства била не търговията, нито земята (на Север обработваемата земя е малко) – а грабежът на плячка.
Морският поход с цел грабеж (и отчасти търговия) се наричал „викинг“ – същото име се давало и на участниците в него. Такива походи можели да организират само богати хора (да се оборудва подобна експедиция струвало скъпо), които искали да получат още повече злато, роби и слава. При успех на похода организаторът можело да стане дори конунг. Добре въоръжените викинги се движели в морето на дълги кораби с много весла, побиращи до 100 души – „дракари“ (дракони). Когато слизали на сушата, най-напред търсели коне – така станали първата в историята конна пехота. Викингите имали обичай да празнуват директно върху труповете на враговете, като ги набучвали на шишове. През IX в. конунгът Алвир, както се казва в една от сагите, получил прякора „Детелюбец“, понеже „забранил на хората си да хвърлят деца във въздуха и да ги посрещат с копията си, както било прието сред викингите“.
Краят на VІІІ-ми век бележи началото на нова епоха в историята на Западна и Източна Европа. Както и преди 500 години, европейските територии станали обект на германски нашествия. Но сега от север се движели не племена, а бойни дружини.
За пръв път викингите били забелязани в Нортумбрия – англосаксонско кралство в североизточната част на днешна Англия. Тук през 789 г., при управлението на крал Еделред, до стените на град Дорсет се появили хора, представящи се за търговци. Местният управител отишъл при тях и бил убит.
Въпреки това, за отправна точка на викингските атаки обикновено се смята 8 юни 793 г., когато северните езичници нападнали манастира „Свети Кутберт“ в Линдисфарн (днешният Холи Айлънд) – малък остров край североизточното крайбрежие на Англия.
Тогавашният историк Алкуин, който живеел в двора на Карл Велики, пише: „Почти триста и петдесет години нашите прадеди живееха в тази красива страна и никога досега не бяха преживявали такъв ужас, какъвто току-що преживяхме от езичниците. Беше невъзможно да си представим, че са способни на такова далечно плаване. Погледнете църквата на свети Кутберт, опръскана с кръвта на Христовите служители, лишена от всичките си украшения! “
Оттогава в продължение на повече от 2 века, отначало северното, а после и средиземноморското крайбрежие на Европа станали обект на постоянни нападения. За щастие на европейците обаче, викингите не били организирана сила: всеки вожд събирал собствена дружина а, когато се срещали, обикновено започвали да се бият помежду си за натрупаната плячка. Това продължило, докато накрая завладели северната част на днешна Франция и образували свое херцогство там – Нормандия.
