На 13 декември 1941 година България обявява война на Великобритания и САЩ. Цар Борис и министрите му се надяват по този начин да избегнат груби действия на Хитлер срещу България. По-просто казано: окупация.
По принцип, тази линия на поведение сработва. Проблемът обаче възниква, когато „символичната война“ се превръща в реална. В доста популярни исторически материали се твърди, че на заседание от 19 октомври 1943 г. на британския Имперски комитет по отбраната Уинстън Чърчил казал:
„Трябва да бъде ударена столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен и сринат до основи, а в неговите развалини да се сеят картофи.”
Други историци твърдят, че това е само историческа легенда. Дискусиите по въпроса продължават.
Факт е, че на 14 ноември 1943 г. е извършено първото масирано въздушно нападение над София с 91 бомбардировача и 46 изтребителя. Загиват 56 мирни граждани. Няма свалени вражески самолети.
Между другото, характерно е, че в британските военни документи от онова време нападенията са наричани в прав текст „терористични бомбардировки“.
На 20 декември 1943 г. е „черният Никулден“. 150 американски бомбардировача „Либърейтър“ и 60 изтребители са пресрещнати от едва 36 български изтребители Месершмит-109 и „Девоатин“. Загиват подпоручик Георги Кюмюрджиев и легендарният поручик Димитър Списаревски, който сваля един бомбардировач и удря с „таран“ втори. Свалени са общо 5 американски самолета – 2 бомбардировача и 3 изтребителя. Американският пилот лейтенант Едуард Тинкър след битката казва: „Българите се бият толкова ожесточено, сякаш защитават най-ценната своя светиня. Не съм виждал такава ярост във въздушно сражение“.
На 30 март 1944 г. е най-тежката „терористична бомбардировка“ над София. Столицата е нападната от 450 бомбардировача, придружени от 150 изтребителя. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби. Българските изтребители храбро пресрещат противника, но са твърде малко и не успяват да провалят плановете на врага. Свалени са 9 противникови самолета.
На 17 април София е нападната от 350 бомбардировача и 100 изтребителя. Тогава са и най-тежките загуби сред българските пилоти – загиват 7 летци.
А след това се случва нещо крайно изненадващо и неочаквано. Бомбардировките над София престават. Всъщност, има още една – на 24 май 1944 г., но без мащаба и размаха на дотогавашните.
Естествено, всеки би се запитал: защо бомбардировките спират? Явно в хода на събитията се е намесил някакъв важен фактор.
В търсене на отговор на въпроса кой е този фактор стигаме до книгата „Георги Димитров“, издадена в София от Партиздат през 1972 г. с автори Давид Елазар, Добрин Мичев, Любомир Панайотов, Петра Раденкова и Веселин Хаджиниколов. В нея на страници 496-497 пише следното:
„Тук трябва да отбележим, че благодарение на голямото си влияние сред съветските ръководители Димитров можа да спаси нашата столица София от пълно разрушение вследствие на системните бомбардировки. Английски и американски самолети бяха нанесли над нея 10 силни удара, като през пролетта на 1944 г. вече застрашаваха да я превърнат в развалини… Както разказва генерал Захари Захариев, в средата на април 1944 г. на Васил Коларов съобщили за последната голяма бомбардировка над София. Той се развълнувал много и казал: “Тези продажни управници ще докарат работата дотам, че американците ще разрушат хубавата ни София”. После вдигнал телефона, обадил се на Димитров, разказал му за станалото и го помолил да направи каквото може за прекратяване на бомбардировките. По молба на Димитров съветското Главно командване се свързало с командването на САЩ и поискало да спрат ударите над София. След този благороден акт на съветското ръководство българската столица вече не била бомбардирана”.
Естествено, никога не бива да вярваме на идеологическа литература, без да проверим фактите и обстоятелствата. Затова нека да се обърнем към фактите, както и към обстановката, в която е написана книгата.
Първи факт: след 17 април, тоест „средата на април“, както пише в книгата, масовите бомбардировки над София наистина престават. Има само едно нападение на 24 май 1944 г., когато е разрушена днешната зала „България“. Тоест, вече е налице първо съвпадение между исторически факт и написаното в книгата.
Втори факт: заслужава си да се вгледаме как авторите описват случая: „ … благодарение на голямото си влияние сред съветските ръководители Димитров можа да спаси…“ Но под израза „съветските ръководители“ тук може да се подразбира само и единствено Сталин. През 1972 г. той все още е заклеймяван като „враг на социализма“, „изверг“ и „разрушител на социалистическите перспективи“ – което напълно обяснява предпазливите формулировки на авторите с цел да не се споменава името му в положителния контекст на спасител на София. Второ съвпадение.
Трети факт: авторите пишат: „По молба на Димитров съветското Главно командване се свързало с командването на САЩ…“
Но с командването на САЩ, тоест, с Франклин Рузвелт, може отново и единствено да се свърже само Сталин. Тук пак виждаме предпазливата обтекаемост на изразните средства на авторите, за да избегнат поставянето на имената на Сталин и Рузвелт в контекста на спасители на българската столица. Трето съвпадение.
Така, можем спокойно да констатираме историческия факт, че София избегнала трагичната участ, която Чърчил й готвел, благодарение на Васил Коларов, Георги Димитров, Йосиф Висарионович Сталин и Франклин Делано Рузвелт.
В резултат от „терористичните бомбардировки“ над София са разрушени 12 657 сгради. Жертвите на въздушните нападения – убити, безследно изчезнали и починали от раните си, са 4208 души. Тежко ранени са 4744. Загиват 22 български летци.
Днес, поради различни идеологически причини, в София няма паметник на нейните спасители – Коларов, Димитров, Сталин и Рузвелт. Което определено не говори добре за нашия исторически морал и чувството ни за благодарност.
