Думата „ландскнхет“ се среща за пръв път през 1417 година в „Хроника на земята Пруска“ на летописеца Йохан фон Посилге и означава конен полицейски жандарм, който изпълнява и военни функции.
Първите отряди ландскнехти били организирани в периода 1482-1486 г. от императора на Свещената Римска империя Максимилиан I Хабсбург. Първоначално те били образувани от свободни жители на Швабия, Алгой и Тирол, също от холандски и швейцарски мигранти в Германия.
Ландскнехтите били представители на бедните слоеве от населението, а командирите им често били рицари-дворяни. Тези отряди били своеобразен немски отговор на прочутата швейцарска пехота. Заслужава да се отбележи взаимната омраза между ландснехтите и швейцарците. Резултатът бил, че когато се срещали на бойното поле, и едните и другите не вземали пленници, а убивали заловените противници.
Както всички наемници, а в онова време често и редовни войски, по време на война ландскнехтите нерядко се занимавали с грабеж и разбойничество. Това плячкосване се дължало отчасти на липсата на система за снабдяване на армиите в онази епоха. Единственият начин да се подсигури армията с храна било изземането на хранителни припаси от населението на местностите, откъдето минавала войската.
Смятало се, че ландскнехтът печели повече пари за един месец, отколкото селянин за цяла година. Онези, които се сражавали в първите редици за двойна заплата, се наричали „допелзолднери“ (нем. – Doppelsöldner ).
Наемните войски – ландскнехтите (пехотинци) и райтерите (кавалерия), които се разпространили в Европа в периода от края на ХV-ти и началото на XVIII-ти век, били преходната форма от рицарската конница на Средновековието към редовните армии на Новото време, които се попълвали с рекрути (наборни войници).
Отрядът ландскнехти се наричал „компания“, което на много европейски езици означава и „рота“. Но, за разлика от съвремените роти, които обикновено се състоят от 100 войници, „компанията“ ландскнехти достигала няколкостотин, дори хиляда души.
Начело на „компанията“ стоял капитан. Ковчежникът пък бил длъжен да намери владетел, който да наеме ландскнехтите, да сключи с него изгоден договор и да разпределя заплащането между членовете на „компанията“ в съответствие с тяхната длъжност и заслуги.
Капитанът определял уставът на „компанията“ – набор от дисциплинарни правила, определящи задълженията и отговорностите на войниците. Той бил и върховният съдия, който определял наказанията за нарушаването на тези правила.
Дисциплината се поддържала със строги мерки – телесни наказания за нарушение на субординацията, а в случай на тежки престъпления (бягство от бойното поле) и смърт.
Наказанията обикновено се извършвали пред общия строй – те служели като средство за възпитание не само и не толкова на провинения, но и на цялата рота. Изпълнявали ги специални военни палачи – профоси.
Грабеж на цивилни или военнопленници не се смятал за голям грях, а понякога превзет със щурм град се предавал в продължение на няколко дни за разграбване от ротата като награда.
Понякога капитанът си назначавал един или повече помощници – лейтенанти (от фр. – lieu tenant, заместник). В зависимост от размера на ротата, тя можело да бъде разделена на по-малки единици, начело с командири от по-нисък ранг – сержанти, капрали, фелдфебели.
Командирите на самата „компания“ били наричани още „кондотиери“ (от итал. сondotta, „договор за наемане“). Като кондотиери често се изявявали представители на висшата аристокрация. Ландскнехтите били наемани от монарси, едри феодали, свободни градове.
Снабдяването на ротата се осигурявало от маркитанти – търговци, специализирани в продажбата на различни стоки на наемниците. Ландскнехтите печелели добре и не спестявали, затова тази търговия била доста изгодна. В походи ротата била следвана от голям обоз, където се намирали маркитанти със стоки, занаятчии (оръжейници, обущари, шивачи, бръснари и др.), подвижни публични домове, каруци с лично имущество на ландскнехтите и дори с техни семейства.
Въпреки всички разходи, наемните войски от ландскнехти в периода на разлагане на феодализма се оказали по-ефективни от ударната сила на феодалните войски – рицарската конница, а през XVI-ти век напълно я изместили от бойните полета поради следните причини.
С разпространението на огнестрелните оръжия неуязвимостта на рицарите, облечени в броня, и недостъпността на техните замъци били сведени до нула. „Оръдията убиха феодализма“, както гласи известната сентенция, приписвана на Наполеон Бонапарт.
Рицарската конница се състояла главно от представители на аристокрацията, която била сравнително малочислена. Затова армията ландскнехти, набирана от всички съсловия, била по-многобройна от рицарите – стига наемателят да имал достатъчно пари.
Рицарите били елитът на феодално общество. Те имали свои собствени политически амбиции, участвали в заговори и дворцови преврати, изменяли на сюзерена си в полза на претенденти за престола.
В същото време, ланскнехтите служели само за пари и (ако им се плащало честно и редовно според договора) нямали мотиви за участие в политически интриги – затова се радвали на по-голямо доверие от страна на монарсите.
