През 397 г., за да усмирят вестготите, които опустошавали в Гърция и Епир, властите на Източната римска империя в Константинопол назначили вестготския крал Аларих за имперски главнокомандващ в провинция Илирик – която приблизително съответствала на територията на бивша Югославия.
Но това не помогнало. През 401 г. варварските племена опустошили тази провинция и тръгнали към Италия.
Германецът Стилихон, който тогава бил главнокомандващ армията на Западната римска империя, следял движението на вестготите почти 10 години. Но като предпазна мярка му се наложило да изтегли легионите от границата по Рейн – това, както се надявал, трябвало да е само временно.
Обаче, в навечерието на новата 406 г. германските племена на вандалите, аланите и свевите (предците на днешните шведи) се възползвали от обстоятелството, че границата била оголена, прекосили замръзналия Рейн и нахлули в Галия (дн. Франция). В голяма степен към това ги принудили хуните, които 30 години преди това били прогонили вестготите и ги накарали да молят за убежище Римската империя.
Границата по Рейн вече била беззащитна, а на запад империята не разполагала с друга отбранителна линия. Варварските племена грабели и опожарявали всичко наоколо, нахлували все повече на запад и почти не срещали съпротива.
„Цяла Галия дими като огромна погребална клада“, пише един отчаян съвременник на онези събития.
През 408-409 гг. германските племена прекосили Пиренеите и навлезли в Испания, а франките и бургундите нападнали Галия. В Британия, от която римските легиони се изтеглили през 410 г., постепенно нахлували англите, саксите и ютите –германски племена от брега на Северно море.
Талантливият пълководец Стилихон бил екзекутиран през 408 г. поради обвинение в държавна измяна. Имперското правителство в Равена, където се бил преместил дворът, вече не разполагало със средства за възпиране на Аларих. Преговорите за заселване на вестготите в Италия се провалили, и на 24 август 410 г. Аларих превзел и разграбил Рим.
Политическите последици от това били сравнително ограничени. Аларих умрял през 412 г., а неговият наследник Атаулф повел своето изтощено от глад племе от опустошената Италия към Югозападна Галия.
Но моралните последици от падането на Рим, разбира се, били огромни. Дотогава великият град съществувал непоклатимо вече над 1000 години, без в него да стъпи вражески крак. Свети Йероним, който по това време живеел във Витлеем, писал: „Когато най-ярката светлина изчезна, когато целият свят загина в лицето на един град, тогава аз онемях“.
Падането на Рим извадило на показ тежката морална криза, в която била изпаднала Западната империя. Тя все още се държала – били необходими още 66 години, преди да бъде свален последният римски император, но вече се намирала в състояние на агония.
Германските племена, които били притискани от хуните и привличани от богатствата на средиземноморския свят – пшеничен хляб, вино, разкошни фини тъкани и злато, наводнили империята. Те се стремели да завладеят земите и поданиците й – но съвсем не желаели да унищожат нейното политическо и културно единство. Варварите искали да я запазят колкото може по-цялостна с една-единствена цел: да станат следващите нейни господари.
Германците сключили с империята общо повече от 100 различни договора. Постъпвайки на имперска служба, те се сражавали ожесточено срещу своите братя по заповед на властите – а често и без заповед.
Атаулф искал да превърне романския свят в империя, наречена Готия. Но тъй като неговите готи били твърде недисциплинирани, той решил да стане човекът, който да възстанови Pax Romana – „Римския мир“ или, ако преведем не буквално, а смислово: „Римския свят“. Имперските власти на Запад обаче не одобрявали плановете му. Въпреки, че империята страдала жестоко от придворни интриги, бунтове на наместници в провинциите, липса на ресурси, а често и от пълната некадърност на собствените си чиновници, тя все още постигала от време на време значителни военни и политически успехи.
През 430-440-те години великият Флавий Аеций (роден в Дуросторум, дн. Силистра), главнокомандващ на армията на Западната империя, демонстрирал чудеса от съобразителност и находчивост, като използвал германските племена и дори хуните за защита на имперските интереси. В една от тези операции през 436 г. той, заедно със съюзници-хуни, унищожил почти напълно кралството на бургундите в поречието на Горен Рейн. Спомените за тази страшна геноцидна катастрофа залегнали в основата на германския средновековен епос „Песента на нибелунгите”.
Но в крайна сметка Аеций играел безнадеждна игра. За да я продължава, трябвало постоянно да увеличава залозите. Но провинция след провинция падали под властта на варварите – така тежестта, която легнала върху останалите части на империята, станала непоносима. Дори грандиозната му победа срещу Атила на Каталаунските полета не успяла да спаси империята. За атмосферата в тогавашния жалък императорски двор можем да съдим по обстоятелството, че през 454 г. самият император Валентиниан ІІІ собственоръчно и подло убил с меч великия пълководец, който нямал оръжие. Един от приближените му коментирал случая така: „Императоре, ти със своята лява ръка отряза дясната!“
Но, всъщност, убийството на Аеций представлявало забиване на меч в тялото на самата империя. До нейния край оставали 22 години.
