През XII и XIII век рицарите на Ордена на тамплиерите били основната военна сила на португалските крале по време на Реконкистата – освобождаването на Иберийския полуостров от мюсюлманите. В награда за извоюваните победи те получавали огромни земи и политическа власт. Така тамплиерите се превърнали в сериозна част от държавния апарат. Замъците, църквите и селищата под тяхна защита процъфтявали.
Но в 1307 г. папа Климент V и френският крал Филип IV Хубави се опитали да унищожат този богат и силен орден поради неговата прикрито антихристиянска дейност. Папата заповядал на всички крале в Западна Европа да разтурят филиалите на ордена и да хвърлят тамплиерите в тъмниците.
Това поставило португалският крал дон Диниш І в извънредно трудна и деликатна ситуация. Да разтури филиала на ордена в Португалия означавало просто да остави държавата си без армия и администрация.
Кралят започнал преговори с папата, както и със следващия – Йоан ХХІІ. Накрая, през 1319 г. бил постигнат компромис. Както гласяла папската заповед, португалският филиал на Ордена на тамплиерите бил разтурен. Била създадена нова организация – Орден на Христос, в който влезли бившите тамплиери с всичките им замъци, крепости и имения. Или, казано по-разбираемо: португалският филиал на Ордена на тамплиерите просто бил преименуван на Орден на Христос. Това станало на 15 март 1319 г.
Нас, хората от ХХ век в Източна Европа, такива тънки политически игри не би трявало да ни учудват: нали сами бяхме свидетели на подобни превъплъщения на политически организации. Така, както гласи популярната сентенция: „Всичко се променило, за да остане същото“.
Пръв Велик магистър на новия орден бил дон Жил Мартинш (упр. 1319-1321), дотогава член на рицарския орден „Авиш“. За духовен ръководител бил определен абатът на големия манастир „Санта Мария“ в град Алкобаса.
Първоначално резиденция на новия орден станал замъкът Кащру Марим в областта Алгарве, Южна Португалия. След това щабът му отново се преместил в замъка Томар, където някога се намирала и резиденцията на тамплиерите. Там започнал строежът на огромния Манастир на Христос.
От рицарите се изисквало да спазват познатите тамплиерски обети за бедност и безбрачие; но се появило и ново изискване – подчинение на краля, което не съществувало в устава на тамплиерите.
След окончателното приключване на Реконкистата в Португалия, което изпреварило края й в Испания през 1492 г., рицарите на Христос останали без работа и заплашвали да се превърнат в тежест за държавата.
Инфантът Енрике (принц Хенри Мореплавателят, 1394-1460) насочил енергията им срещу мюсюлманските владетели в Северна Африка. Там през 1415 г. била завладяна крепостта Сеута; освен това, инфантът задължил търговците да плащат такса от всички внесени африкански стоки в полза на Ордена. Тези средства били използвани за строежа на манастира на територията на замъка Томар. През 1420 г. инфантът Енрике станал Велик магистър на Ордена на Христос и бил на този пост до смъртта си през 1460 г.
Рицарите на Ордена на Христос останали завинаги в историята като организатори и реализатори на Великите географски открития. Картите на експедициите, чертаенето на маршрутите и цялата организация на плаванията се извършвали в новия Манастир на Христос в замъка Томар, където инфантът Енрике прекарал 40 години.
Всички прочути португалски мореплаватели от ХV и ХVІ век: изследователите на Западния бряг на Африка, Бартоломеу Диаш – откривателят на нос Добра надежда, Вашку да Гама – откривателят на морския път към Индия, херцог Афонсу де Албукерке – завоевателят на индийската част от Португалската колониална империя, Педру Кабрал – откривателят на Бразилия, били рицари на Ордена на Христос.
Затова и върху платната на португалските кораби бил изрисуван червеният кръст на Ордена на Христос – тази традиция била подета по-късно и от испанските мореплаватели. Самият Христофор Колумб бил женен за племенница на член на Ордена на Христос, приближен на инфанта Енрике. Една доста популярна хипотеза гласи, че именно от него бил взел картата, използвана по време на пътешествието му към Америка.
Разбира се, тази активна пътешественическа и търговска дейност трудно се съчетавала с остатъците от средновековния монашеско-рицарски стил на живот. Много от членовете на Ордена съжителствали с жени, което накарало папа Александър Борджия да замени обетите за безбрачие и бедност просто с изискване за брачна вярност и внасяне на определена част от доходите на рицаря в държавната хазна.
След инфанта Енрике се установила традиция Велик магистър на Ордена на Христос по право да бъде португалският престолонаследник. Крал дон Мануел І (упр. 1495-1521) се постарал да установи още по-пълен контрол върху Ордена. Неговият наследник, дон Жоао III, обявил поста на Велик магистър за наследствен и запазен за кралете на Португалия.
През 1834 г. Орденът на Христос бил закрит. Възстановили го в 1918 г. вече като гражданска награда за заслуги пред португалската държава. Той има 5 степени: кавалер (дама), официален, комендадор, голям официален и голям кръст.
Днес Велик магистър на Ордена на Христос, както и на всички някогашни португалски рицарски ордени, по право е Президентът на Португалия.
