Открай време работата на гребците на галерите била символ на най-тежък, убийствен труд. Често се смятало, че осъждането да се изтърпи тази участ било равносилно на смъртна присъда.
Още Омир споменава кораби, които имали от 20 до 118 гребла. В египетски папируси пише, че по времето на Птолемей II (285-246 пр. Хр.) и Птолемей IV (222-203 г. пр. Хр.) се строели кораби с 4 хиляди гребци – което било населението на средно голям античен град. В интерес на истината, повечето историци отхвърлят тези сведения, като смятат, че има неточност в тълкуването на цифрите. Най-разпространеният вид военни кораби в гръцката и римската епоха били триремите, или, както ги наричат гърците, триерите – с три реда гребци. Обикновено екипажът на триремата се състоял средно от 160 гребци, до 50 войници и около 15 моряци. Лесно е да се изчисли колко войници могат да се поберат в кораб с 4 хиляди гребци, ако такива плавателни съдове въобще са съществували.
На всеки гребен кораб в миналото робите-гребци лесно можели да победят войниците и моряците, ако успеели да се освободят. Особено тази възможност нараствала при вражеско нападение. В крайна сметка се оказва, че древните египтяни, гърци и римляни, оставяйки корабите си на разположение на робите по време на битка, отрязвали пътя си за отстъпление и всеки момент можели да получат удар в гърба. Ето защо, мнозина военни историци смятат, че най-вероятно гребците на галерите не били роби, а отлично подготвени морски бойци.
В древността мореплаването се осъществявало главно от два вида кораби: военни, които имали удължени пропорции, подвижна мачта и гребла като основно средство за придвижване, и търговски – по-къси и по-широки, движещи се с помощта на платна.
Гребците на галерите представлявали своеобразна древна „морска пехота“, която първо била стоварвана на вражеския бряг, завоювала там определена ивица (плацдам), а останалите войници били докарвани след тях с търговски кораби. За атакуващите било полезно врагът да смята гребците за роби и да изчислява броя на бойците само според „пълноправните” воини – което означавало, че ще разположи по-малко сили за отбрана, отколкото било необходимо.
Неочакваната поява на многобройни и силни, атлетични воини-гребци, което било обусловено от основното им занимание, а освен това и добре обучени за ръкопашен бой, хвърляло противника в паника и често водело до безредното му отстъпление. Описание на атака, извършена от гребци по време на военната експедиция на финикийците срещу остров Сицилия може да се намери в летописите на гръцкия историк Диодор Сицилийски (90-30 пр. Хр.): „Гребците излезли от морето и крайбрежието било обагрено с кръвта на повалените воини, които защитавали своята земя“.
Летописите споменават още и факта, че Юлий Цезар нападнал с 4 галери, на които имали около 500 войници, пиратите на остров Фармакуса и ги разгромил. Но 500 войници, дори и римски легионери, са много малко за подобна акция. Нима закоравелите главорези, които нямало какво да губят, не биха се справили с шепа римски войници от 4 галери?
Освен това, що се отнася до положението на гребците: невъзможно е да си представим, че екипажът на военен кораб ще поврежда двигателя на собствения си плавателен съд. Нали гребците били „двигателят“ на галерата, а галерата е военен кораб? Да се използват в търговския флот било просто нерентабилно – те заемали твърде много място и така превозваните стоки биха станали наистина „златни“. И ако на гребците на военните кораби не се дава пълноценна храна и се държат в окови, от които се образуват рани, понякога фатални заради инфекции и отравяне на кръвта, това означава лишаване на „двигателя“ на кораба от допълнителна мощност. По време на военни кампании такъв подход е опасен лукс, тъй като не е лесно да се намери заместител на болния или умрял гребец – защото гребането изисква опит и умения. А опасността от бунт на робите можела да постави под въпрос успеха даже на добре планирана военна операция. Но, въпреки това, римляните забравили опита на Цезар и по-късно наистина започнали да поверяват движението на бойните си галери само на роби. Все пак, безправните роби-гребци се хранели по-добре от екипажа, съставен от свободни римляни. Физическите натоварвания на греблата били невероятни и робите се нуждаели от висококалорична храна. При максимална скорост силните и мускулести гребци често умирали от пренапрежение.
Но, така или иначе, доста рядко военните кораби успявали да настигнат бързоходните пиратски галери, които имали по-малко тегло и повече гребла, а най-важното – техните гребци също били пирати, част от екипажа, и по време на абордажна битка разбойниците винаги има числено превъзходство. Така цели векове пиратските банди тероризирали търговските съдове в Средиземноморието. Това продължило докато, вместо роби, за гребци започнали да използват свободни воини.
Най-характерни за предимството на свободните хора пред робите били корабите на викингите. На тях гребци били всички воини на борда. Това осигурявало на скандинавците както спокойствие откъм тила, така и числено превъзходство по време на многобройните битки, в които участвали.
