По време на Първата световна война германците стигнали до извода, че за успешен пробив на вражеския фронт е необходимо да се организират специални щурмови групи. Те трябвало да бъдат концентрирани на тесен участък от бойната линия и с внезапен удар да пробиват неприятелската отбрана.
Тази тактика била блестящо приложена от немския генерал Ерих Лудендорф (1865-1937) по време на обсадата на френския град Лиеж, който паднал под натиска на германците на 16 август 1914 г. Тогава техните щурмови групи пробили защитата на малък участък от фронта и без да обръщат внимание, че фактически сами влизат в обкръжение, превзели центъра на града и сломили съпротивата.
Англичаните внимателно изучили събитията при Лиеж, направили си съответните изводи и сами започнали да организират свои щурмови групи. Разликата от немските била тази, че британските ударни части трябвало да действат, осъществявайки десант откъм морето – тоест, фактически влезли в ролята на морска пехота. Което, разбира се, било естествено; така или иначе, Британия е остров. Но изминало доста време, преди да се представи удобен случай те да се задействат.
На 24 ноември 1917 г. вице-адмирал Роджър Кейс предложил на британското Адмиралтейство план за морско нападение, чиято цел трябвало да бъде обезвреждането на базите на немските подводници в Зеебрюге и Остенде по белгийското крайбрежие. Предвиждало да се потопят стари бойни кораби, които да блокират основните канали, водещи до двете пристанища. По този начин подводниците на врага щели да бъдат блокирани и извадени от строя.
Това трябвало да извършат доброволци от 4-ти батальон на Кралската морска пехота, както и екипажите на различни кораби. Войниците били добре въоръжени: леки картечници, огнехвъргачки, гранати, а за ръкопашен бой – специални палки, саби, ножове и кастети.
На 23 април 1918 г. около 70 британски кораба отплавали от Англия и малко преди полунощ достигнали белгийското крайбрежие. Но групата, която поела към Остенде, не успяла да открие шамандурите, обозначаващи входа в пристанището. Това накарало командването да се откаже от операцията там.
Другояче протекли събитията в Зеебрюге. Непосредствено след полунощ войниците в германските крайбрежни укрепления били изненадани от появата на английски военен кораб в мрака.Това бил „Виндиктив“ – стар крайцер, командван от опитния моряк капитан Карпентър. Корабът застанал с борда си към пристанището и започна да стреля от упор по немските батареи. В същото време морските пехотинци и моряците се десантирали на брега. На 500 метра южно от тях малка група доброволци докарали подводницата С-3, напълнена с експлозиви. Те включили детонаторите с часовникови механизми, качили се в предварително приготвени гумени лодки и с всичка сила започнали да гребат към открито море.
Обаче високият огнен стълб от взрива заедно с нападението на пехотата в пристанището били операция за отклоняване на вниманието. Тя трябвало да скрие истинската цел на нападението срещу Зеебрюге. После старите ескадрени миноносци „Тетис“, „Ифигения“ и „Интрепид“ се насочили към канала, в който били укрити германските подводници. Миноносците били потопени – „Тетис“ в пристанището а другите два пред канала, като го блокирали.
Замисълът бил реализиран, но целта не била постигната – само след 48 часа германците успели да разблокират канала. Освен това, загубите на британците се оказали прекалено високи – 750 войници и моряци били убити и ранени.
Въпреки това операцията повдигнала духа на англичаните, които дотогава постоянно слушали за победите на немските войски. Трима участници в десантната група били отличени посмъртно с най-високата британска военна награда – кръстът „Виктория“ (посмъртно). Авторът на плана за нападение срещу Остенде и Зеебрюге, вице-адмирал Роджър Кейс, се превърнал едва ли не в национален герой. Той завинаги останал пламенен поддръжник на тактиката на морските десанти.
