През 1876 след държавен преврат с подкрепата на САЩ президент на Мексико станал генерал Порфирио Диас.
Манипулирайки избирателните процедури, той останал на власт повече от 30 години. През този период около 60% от мексиканския внос и 77% от износа били със САЩ.
Обаче постепенно отношенията между Вашингтон и режима на Диас започнали да се влошават. Американските власти били недоволни, че Мексико дава преференции за британския бизнес, но няма желание да прави на САЩ териториториални отстъпки и да им предоставя военни бази.
Затова Щатите решили да заложат на опозиционера Франсиско Мадеро, който започнал въстание. Под натиска на бунтовническите армии Диас бил принуден през 1911 г. да подаде оставка и да напусне страната. Октомври същата година Мадеро станал президент и назначил свои роднини на ключови позиции в правителството.
След като селяните осъзнали, че Мадеро няма да реши аграрния въпрос, бившите му съратници вдигнали ново въстание – този път срещу него. Мадеро назначил бившия привърженик на Диас – генерал Викториано Уерта, за главнокомандващ. Но Уерта само имитирал борба срещу бунтовниците, а след това арестувал Мадеро и оглавил страната.
Но допуснал опасна грешка: поискал да установи държавен контрол върху добива на нефт, което било изключително опасно за американските корпорации. Уерта бил признат от всички водещи европейски държави – но не и от САЩ.
Както и по времето на Диас, няколко бутовнически армии тръгнали срещу централното правителство. Позицията на новия държавен глава била усложнена от американски санкции – било забранено да му се продава оръжие.
Американските военни кораби се намирали край бреговете на Мексико от февруари 1913 година. На 9 април 1914 г. група американци, без разрешението на местните военни, се опитали да отидат за керосин до склад в Тампико. Градът по онова време бил под обсадата на бунтовнически сили, в него действал специален режим. Поведението на чужденците било подозрително за охраната на склада и американците били задържани.
Те били освободени веднага с извинения – но Вашингтон сметнал, че това е удобен повод за конфликт. Американските власти поискали писмено извинение и салют от мексиканците като поздрав към американското знаме. Уерта разбирал, че приемането на ултиматума ще се превърне в национално унижение и може да доведе до въстание. Затова се съгласил на салют само, ако получи същите почести от страна на американския флот към мексиканското знаме. Американските власти, етествено, не се съгласили на такава „размяна на любезности“.
На 20 април американците узнали, че корабът „Ипиранга“ плава към пристанището Веракрус с товар оръжие, закупено за Мексико от руско-германски посредници. Американските власти първо решили да завземат кораба със сила, но тъй като официално нямало война между Германия, САЩ и Мексико, Берлин можел да сметне действията им за пиратство – затова Вашингтон коригирал плановете си. Решили да отнемат оръжията на мексиканската митница.
На 21 април 1914 г. 1200 американски морски пехотинци и въоръжени моряци направили десант във Веракруз, като завзели пристанището, жп-гарата и телеграфа.
Мексиканският гарнизон се състоял само от 600 войници, към които се присъединили няколкостотин граждански доброволци.
След като американците загубили четирима убити и няколко десетки ранени, към града се концентрирала по-голямата част от Атлантическия флот на САЩ. Още три хиляди американски морски пехотинци слезли на брега. На 22 април съпротивата на мексиканските военни и доброволци била преодоляна от по-големите сили на нашествениците.
При отбраната на Веракрус се отличил 19-годишният лейтенант Хосе Азует, син на началника на местната военно-морска академия. Младежът мъж лично задържал с картечница настъпващата американска морска пехота, докато не получил тежка огнестрелна рана от американски снайперист. Лейтенантът бил откаран у дома му, а командирът на американската ескадра Франк Флетчър след края на сраженията изразил желание да го види лично. Но лейтенантът заявил, че ако пред него се появи американският адмирал, ще убие или него, или себе си.
Лейтенантът се отказал от всякаква американска помощ и скоро умрял. Окупационната администрация забранила да се организира тържествено погребение на героя, но жителите на Веракруз, рискувайки живота си, масово излезли да го изпратят в последния му път.
Докато траел конфликтът, „Ипиранга“ се насочил към друго пристанище. Американците въобще забравили за него. Окупационният гарнизон бил увеличен до 8 хиляди души. Но тези сили все още не били достатъчни за мащабно настъпление.
През юли Уерта подал оставка, а опозицията, която дошла на власт, въпреки лоялността си към Вашингтон, помолила американците да напуснат Веракрус. Въпреки това, окупацията подължила до ноември.
Уерта опитал да си възвърне властта, но бил заловен от американските власти и хвърлен в затвора, където починал от цироза на черния дроб (историците не изключват, че може да е отровен).
Окупацията на Веракрус е епизод от т. нар. „Бананови войни“ – поредица агресивни актове от страна на САЩ срещу Испания и латиноамерикански държави в периода от 1898-ма до 1930-те години. Освен нападението срещу Мексико, те включват испано-американска война, установяване на контрол над Панама, окупация на Хаити, Никарагуа, Доминиканската република и Хондурас.
Военните действия обикновено се извършвали или за подкрепа на политици, подкупени от САЩ, или за лобиране на интересите на американските корпорации. За идеологическа маскировка медиите и политиците в Щатите обикновено стандартно заявявали, че носят в тези държави „демокрация и човешки права“.
В същото време навлизането на американските компании на пазара на страните и идването на власт на проамерикански политици се отразявали негативно върху качеството на живот на населението – чиновници и бизнесмени печелели огромни печалби, а обикновените хора едва оцелявали в своите „бананови републики“.
„Банановите войни“ били един от индикаторите за превръщането на САЩ, според израза на Гор Видал, в „Американска империя“.
