Преди експедициите, които положили началото на Великите географски открития, европейците пътували с кораби главно около крайбрежията на континента – а най-далечните им корабни пътешествия били до Палестина, за поклонение на Божи гроб в Йерусалим.
Поклонниците се качвали на кораби в Италия или Гърция и плавали до град Яфа. Това било основното пристанище в Палестина, от което поклонниците вече стигнали до Ерусалим по суша.
За да пътуват през ХІІ век дотам, най-напред трябвало да отидат до някой италиански град, обикновено Венеция. Във венецианското пристанище винаги имало огромни тълпи хора. Всички те чакали кораби, седнали върху бъчви, дющеци или одеяла, хвърлени направо на земята.
Пътниците с опит знаели, че на кораба не може да се разчита на добро обслужване. Затова всеки носел със себе си постелка, чаршафи, възглавници, кърпи и сандък. Четири ленени чаршафа, не по-малко; също по 2 калъфки за всяка възглавница – само в такъв случай имало надежда да се предпазят поне донякъде от въшки и бълхи. Необходимо било също така да си носят питейна вода, вино и много твърди сухари, наричани шеговито „двойно закалени“ – за да не се развалят. Освен това, било препоръчително да се запасят със сушена свинска шунка (повече напомняща пастърма), сушени телешки езици и пушена риба, ако желаели да се хранят що-годе нормално.
Самите моряци се хранели оскъдно по 2 пъти дневно. Вместо хляб им давали сухари, също твърди като камък, в които често имало червеи и личинки на насекоми.
Някои пътници водели коне със себе си и ако не почиствали тора им, из кораба се разнасяла воня и смрад. Поради това посипвали палубата с пясък, но така или иначе, оставало да разчитат само на свежия морски вятър да разнесе неприятните миризми.
Разбира се, заможните пътници с достатъчно монети в брой можели да си позволят отделни кабини на кърмата. В този случай дишали по-свеж въздух, а и храненето се превръщало в по-приятна процедура. Освен това, се хранели със сребърни прибори, за да се предпазят от инфекциозни заболявания. Вярно е, че такова пътуване струвало прилична сума – но все пак си заслужавало: нали целта бил Божият гроб!
От Венеция до Яфа през Средновековието пътували около 10 седмици. Можело и за по-кратко, но с цел почивка и разнообразие корабите често спирали на остров Корфу, за могат пътниците да си починат на суша и да ходят на лов за диви кози.
Срещите с пиратите не били изключение. Най-много морски разбойници кръстосвали водите около остров Родос. Впрочем, не били особено свирепи или жестоки – просто се качвали на борда на корабите и искали „полагаемия се“ откуп. След като получавали желаната сума, освобождавали кораба.
Затова било препоръчително пътниците да носят със себе си допълнително пари. Ако се появели пирати, щели да се откупят с тях, а ако се разминело, парите щели да послужат в Светите земи.
Такъв е бил животът на корабите през Средновековието. Но в онези далечни времена християните не се спирали пред трудностите. Те добре знаели какво ги очаква. Знаели също така, че по време на пътуването умират поне 20% от пътниците.
Но, без да обръщат внимание на това, се стремели на Изток, за да се поклонят пред Божия гроб и да се избавят от тежестта на натрупаните грехове.
Тогава европейците имали съвсем различен манталитет от днешните. Те възприемали неудобствата в ежедневието съвсем спокойно – а вярата им в Бога била толкова силна, че в нейно име хората без колебание извършвали дълги пътувания, по време на които излагали живота си на смъртни опасности.
