Видимите с просто око комети са космически тела, състоящи се от две нерязко очертани светещи части – глава и опашка.
Народното име на кометите е „опашати звезди“. Големите комети имат глави с диаметър стотици хиляди километра и опашки с дължина десетки милиони километра. Огромна част от кометите обаче, които се виждат само с телескоп, имат много по-малки размери и нямат опашки.
През опашките и главите на кометите се виждат звезди, чийто блясък почти не отслабва. Това показва, че светещото вещество в кометите е с изключително малка плътност. Следователно това са огромни обекти от силно разредена материя с твърде малки маси, поради което с право са заслужили и още едно име – „видимото нищо“.
Ярките комети имат звездообразна глава, обхваната от искрящо хало – кома, и дълга прозрачна опашка. Цялата комета е потопена в разреден облак от водород, който не се вижда при наблюдения от земната повърхност.
Още Нютон смятал, че както планетите, така и кометите се движат около Слънцето по елипси. Неговият съвременник Едмънд Халей пресметнал орбитите на повече от 20 комети. Три от тях (последната наблюдавал самият той през 1682 г.) имали много близки орбити. Той предположил, че това не са три различни комети, а една и съща. Тя обикаляла около Слънцето по елипса с период 76 г. Халей предсказал следващото появяване на кометата през 1758 г., когато тя наистина била наблюдавана. Тази комета впоследствие получила името Халеева. По този начин блестящо се потвърдило не само предположението на Халей, но и теорията на Нютон за гравитацията и нейните следствия.
Някои комети имат толкова големи орбити, че са им необходими стотици, хиляди години само за една обиколка, каквато е например кометата от 1680 г., която е могла да бъде наблюдавана 7000 години пр. н. е. и ще бъде видима отново към 10 500 година.
Естествено има и комети с по-малки орбити, които се появяват много по-често, както известната комета на Енке, която преминава на минимално разстояние от Слънцето всеки 3 години и 4 месеца. Всички комети от този тип са слаби и обикновено се виждат само с телескоп.
В средата на ХХ в. Американският астроном Уипъл създаде модел на кометите. Според него ядрата на кометите са малки тела с размери няколко km, състоящи се от замръзнали газове, в които са размесени частици прах. Всеки път когато Слънцето облича кометата с корона и опашка, то си служи с вещество, което отнема от самата комета и издухва и разпилява в междупланетното пространство. При всяка обиколка кометата отслабва и накрая, когато вече е загубила значителна част от първоначалната си маса, силите на отблъскване надделяват над гравитационните и съставящото я вещество се разпръсва по протежение на орбитата под формата на отломки, скали, камъни, газ и много фин прах, които продължават да се движат в пространството като огромен рояк. Когато нашата планета по време на обиколката си около Слънцето премине близо до някой от тези рояци, много частици, ускорени от земната гравитация, падат към Земята. В нашата атмосфера те се запалват и изчезват, след като са очертали за момент една светла диря в небето – късовете от кометата изживяват последните си мигове, представяйки ни се като падащи звезди.
Съгласно теорията на холандския астроном Оорт на разстояние от около 50 000 AU до около 200 000AU от Слънцето се намира облак от стотици милиарди кометни ядра. Когато под гравитационното въздействие на преминаваща наблизо звезда някое ядро се насочи към Слънчевата система, то влиза в нова орбита близо до Слънцето и става „обикновена“ комета. Облакът на Оорт е остатък от веществото, от което се е образувала някога Слънчевата система. Затова единствено чрез изследване на кометите можем да узнаем състава на онова вещество, от което е била образувана нашата система.
