Често върху картите на Европа с границите от ХVІ-ХVІІ в. може да се прочете „кралство Испания“.
Това всъщност е грешка, защото през XVI и XVII век кралство Испания не е съществувало. То се появява едва през XVIII век, а преди това съвкупността от владения зад Пиренеите официално никога не се наричала така.
Самата титла на тогавашните крале, които сега наричаме „крале на Испания“, представлявала цял абзац с определенията им като крале на Кастилия, Леон, Арагон, Валенсия, още половин дузина кралски титли, определен брой херцогски, графски, както и титли на сеньори на отделни владения – например, сеньор на Биская.
За разлика от френската или английската монархия, където през ХVІ век имало титли „крал на Франция“ и „крал на Англия“, в Испания положението било различно. Днес то се обозначава с термина „композитарна монархия“.
Самата основа на испанската монархия била сложносъставна – короните на Кастилия и Арагон се сливат чрез брака на Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски през 1469 г. Чрез тяхната дъщеря Хуана, която била омъжена за Филип Хабсбург, владенията и имперските амбиции на Хабсбургите били прибавени към испанските. Така се положили основите на Испанската империя, която поначало не била само „колониална“. По време на управлението на Филип II (1556-1598), въпреки загубата на Северна Холандия, Испания получила по-важни придобивки. Тя присъединила Португалия с всичките й задморски колонии в Южна Америка, Африка и Азия. Това се случило след страшното поражение на португалците от мароканските войски през 1578 г. при Алкасер Кибир в Африка, където цялата португалска армия била унищожена. Отделно били самите испански владения в двете Америки и също в Азия (Филипините). Тоест, към половин дузина кралски титли на Филип ІІ, ако не и повече, била добавена титлата крал на Португалия. В този момент властта, контролирана от него, вероятно била най-голямата, която историята познавала дотогава. Тя включвала гигантски владения в Америка, доста обширни в Африка, а в Азия Филипините и тамошните португалски анклави. Ако някои империи по-късно са надминавали испанската монархия от онази епоха, това били само Руската и Британската.
Но Испанската композитарна империя, разпростряна по цял свят, поставяла огромни проблеми пред управлението. Трябвало да се управлява в условия, когато тези територии дори не били описани, били напълно непознати, нямало точни карти. Огромна трудност представлявало получаването на необходимата информация, както и времето, необходимо, за да се реагира адекватно.
В Мадрид, в центъра на испанската монархия, процесът на получаване на новини и за отговор дори от сравнително близката Холандия отнемал повече от 2 седмици. А когато ставало дума за Филипините или Перу, тогава новините оттам идвали за почти година. Докато кралят вземе решение и писмото му стигне дотам, ситуацията можела да се промени десетки пъти.
Разбира се, това създавало огромни проблеми. Испания първа се сблъскала с тях и в това отношение нейният опит е уникален. По-късно и другите колониални империи се изправили пред такива трудности.
В резултат системата за управление на испанската монархия от онова време напълно отразявала сложността на състава на самата монархия. От една страна, към краля имало съвети, които вземали стратегически важни решения за всяка от областите, които са били части от монархията: Съвет за Арагон, Съвет за Италия, Съвет за Португалия, за Навара и някои други територии, Съветът за Индиите (така наричали Америка).
От друга страна, имало и съвети, организирани на функционална основа: Държавен съвет, Съвет по военните въпроси, Съвет за инквизицията и т. н.
Системата била доста тромава, но като цяло функционирала успешно. В никоя друга европейска държава не разполагали с нищо подобно, защото просто нямало такива дадености с техните проблеми. А на място решенията на короната се изпълнявали от вице-кралете, които се назначавали от краля. Те били негово второ „аз“ и имали достатъчно големи правомощия.
Системата била много зависима от личността на управляващия монарх. Далеч неслучайно наричали Филип II „хартиеният крал“ – защото предпочитал да управлява чрез документи, каквито преглеждал със стотици всеки ден.
Така, например, през януари 1570 г. крал Филип II подписал 3 документа за научни експедиции в Новия свят. Експедицията на Франсиско Ернандес в Мексико, продължила от края на 1570 г. до втората половина на 1577 г., била изключително ползотворна. Изследователите донесли оттам много томове с рисунки и подробни описания на растения, чували семена, растения в бъчви. Но тези материали така и не били публикувани, защото изгорели сред пожар в кралския дворец Ескориал.
Имало и проблеми, с които испанската корона така и не успяла да се справи. Такъв проблем било, например, пиратството. Морските разбойници, тайно покровителствани от протестантските Англия и Холандия, ограбвали корабите от Америка, които превозвали сребро и злато. Този перманентен терор, както и разгромът на „Непобедимата армада“ през 1588 т., подкопали силите на испанците и обусловили появата на две нови морски свръхсили на ХVІІ век – Англия и Холандия. Така през ХVІІ век Испанската империя постепенно навлязла в период на залез.
