Смелост, сурови правила и кодекс на честта, който превръщал бойците в своеобразни индийски последователи на самураите – това бил начинът на живот на най-прочутите индийски воини, раджпутите.
В западната част на днешна Индия, близо до границите с Пакистан, се простира красива и пустинна земя – Раджастан. Тя получи името си от раджпутите, „наследниците на раджите“. Следвайки стриктно правилата на кастата на „кшатриите“ – воините, и на вярата в древните си богове, тези мъже, изправени пред избора да умрат или да сложат оръжие, винаги предпочитали смъртта пред капитулацията.
Раджпутите вярвали, че цялото земно съществуване е едно балансиране между живота и смъртта. Всяка битка за тях била свещен дълг, форма на служба на висши небесни сили. Те били приучвани от ранно детство към сражения и, че върховна слава се печели чрез геройската смърт в битка. Момчетата на 7-годишна възраст трябвало да отрежат главите на жертвените животни по време на религиозен обряд. На места този ритуал съществува и до ден-днешен.
Обучението им се състояло от голям брой ключови умения, но не само военни. Младите раджпути били учени да владеят всички видове хладно оръжие, да стрелят с лък от седлото на коня, да разбират класическата литература и да играят шах. Чрез шахмата у тях развивали способност да мислят тактически и стратегически.
През Средновековието аристокрацията на раджпутите управлявала много княжества в Северна Индия, сред които се издигали техните крепости. Според традицията на раджпутските кланове те постоянно се биели помежду си. Практически не използвали пехота. По време на битките воините били на слонове, коне и бойни колесници. Много внимание се отделяло на двубоите между отделни лидери, което понякога позволявало спорът да се реши без голям военен конфликт.
Ако ставало очевидно, че домът на владетеля скоро ще бъде превзет от врагове, бил извършван страшен и зловещ ритуал, наречен „Шака”. Благородните жени се самоизгаряли живи в съответствие с церемонията „джаухар“. След това мъжете им нахлупвали церемониални тюрбани и отивали в последната си битка, където били длъжни да загинат. Обаче всичко, което принадлежало на победената династия, която била защитила честта си по толкова жесток начин, се оставяло от победителите на наследниците й, ако имало такива.
Когато арабите нахлули от север през VІІІ век, териториите на раджпутите били основният източник на съпротива срещу нашествениците, които били разгромени и отблъснати. Едва през ХVІ век раджпутите били победени, но запазили своята автономия в рамките на империята на Великите моголи. Това продължило, докато Източно-индийската компания и Англия пристигнали в Индия.
Англичаните и раджпутите бързо намерили общ език. Новите завоеватели оценили смелостта на туземците и сериозно разчитали на тях като съюзници по време на завладяването на Индия. Британците не се излъгали – раджпутите смело се сражавали под знамената на Източно-индийската компания, като смазвали съпротивата на сикхите, маратите, гурките и другите индийски племена. Те не се разбунтували и останали верни на съюзническите си задължения към англичаните дори по време на бунта на сипаите в средата на ХІХ век.
Раджпутите направили много, за да умиротворят страната си. Именно те станали пример за британците, когато било решено да се създадат индийски военни части, в които да се включат само представители на войнствените племена в страната.
Бойните формирования на раджпутите доблестно се сражавали на страната на Великобритания по време на Първата световна война и получили повече награди, отколкото всички други индийци в английската армия.
Раджпутските военни части допринесли изключително за пораженията на Пакистан през 1947, 1971 и 1999 г., като винаги били основната ударна сила на индийската армия.
Днес във въоръжените сили на Индия има около 50 батальона раджпути, които са елитната гвардия на страната.
