Любителите на военната история са единодушни, че сред най-впечатляващите събития в един въоръжен сблъсък – война, битка, сражение, е атаката. Настъплението. Нападението. Всяка атака обикновено се свързва в съзнанието на хората с развети знамена, препускаща конница, стоманени танкови лавини, викове „Ура!“, „На нож!“ и прочее победоносни реквизити.
Но понякога, при това доста често, на война се налага и да се отстъпи. Правилното и своевременно отстъпление е необходимо в много случаи, за да бъде спасена войска, изправена срещу превъзхождащ я противник, да се спечели тактическо предимство и т. н.
Бягството на Джордж Вашингтон от Ню Йорк
През 1776 г. се състояла Бруклинската битка, известна още като сражението при Лонг Айлънд. Това бил първият сериозен бой на младата американска армия, след като САЩ обявили своята независимост и отхвърлили властта на Великобритания. В Бруклинската битка Джордж Вашингтон се срещнал на бойното поле с английския генерал Уилям Хоу. Вашингтон смятал, че британците ще се опитат да превземат Ню Йорк, затова неговите 19 000 бойци пристигнали в Долен Манхатън.
Уилям Хоу, който се намирал на остров Статън, възнамерявал да използва кораби, за да блокира водните пътища, а сухопътните му части да се придвижат срещу врага. Замисълът имал успех, за който допринесло и численото превъзходство – английската армия наброявала 32 хиляди войници. Хоу обаче задържал настъплението си след няколкодневни битки, защото искал да се подготви по-добре за генералното сражение.
Вашингтон се възползвал от тази кратка почивка, както и от силната буря, разпръснала английските кораби. Заповядал да се започне отстъпление. В ариергард оставил 10 хиляди бойци, които да задържат допълнително англичаните. Ариергардът дал 2 хиляди убити, но изпълнил задачата си.
Тези умели действия позволили на Вашингтон да избегне поражението. Има легенда, че над отстъпващата армия на САЩ се спуснала тайнствена мъгла, която я скрила от преследвачите.
Великото отстъпление към Марна
През 1914 г. битката при Монс показала на британските експедиционни сили как ще се води предстоящата световна война. Заедно с французите те попаднали под флангов удар на германски части, които били два пъти по-многобройни.
Англичаните обаче решили да се бият докрай и имали намерение да унищожат възможно най-голям брой германци, които се опитвали да сломят съпротивата им. На 23 август 1914 г. британците получили възможност да проверят смелостта си, когато вражеската артилерия започнала да обстрелва позициите им. След това германците започнали атака, но англичаните толкова бързо и точно стреляли с карабините си, че атакуващият враг искрено повярвал, че е попаднал под картечен обстрел.
Британците наистина се сражавали добре, но френските им съюзници били разбити и на 24 август 1914 г. започнали да отстъпват. Англичаните били принудени да ги последват. Те предприели маневра, която влязла в историята като Великото отстъпление – преход към река Марна, който продължил 2 седмици. Накрая британците и французите успели да постигнат целта си. Те се прегрупирали, разгърнали и спрели настъплението на противника в известната битка при Марна. Това дало възможност на съюзниците да си починат и да заложат основата на своите бъдещи военни успехи.
Отстъплението от Кунакс
Сражението при Кунакс е запазено в историята благодарение на гръцкия историк Ксенофонт и неговата хроника „Анабазис“. Нарекли го „Битката на Десетте хиляди“. „Анабазис“ разказва за пътя на 10-хиляден отряд гръцки наемници, които първоначално служили при персийския престолонаследник Кир Млади, който се надявал да победи във война с брат си Артаксеркс II и да получи трона. Но през 401 г. в битката при Кунакс Кир Млади загинал – и така наемниците се оказали съвсем сами, изоставени сред чужда, враждебна земя.
Предложили им да сложат оръжие и да се предадат, което всъщност означавало за тях сигурна смърт. Затова те отказали и поели обратно към Гърция. Враговете им започнали преследване, което продължило до бреговете на Черно море. Именно това пътешествие е в основата на „Анабазис“. Накрая гърците стигнали до някакъв град, където не останали дълго, защото местното население ги информирало, че до морето има още 5 дни път. След 5 дни Ксенофонт чул възклицания откъм авангарда. Историкът тичешком повел всички натам, опасявайки се от нападение. Оказало се, че воините му викат от радост, защото виждали дългоочакваното море. Въпреки че мнозина от тях загубили живота си по пътя, повечето наемници оцелели и се прибрали у дома.
