Светът е пълен с опасни психопати, които можете да срещнете по пътя си по всяко време. Но има и по-лоши ситуации, например, ако мерзавецът е на власт и се превръща в тежест за целия народ. Един от тези несимпатични герои, Франсоа Дювалие или просто Папа Док, ръководи Хаити от 1957 до 1971 година. Това време се превръща в жестока страница в историята на многострадалната държава, която съдбата не пожалила особено.
Кариерата на Франсоа Дювалие започва достойно. Имайки медицинско образование, той отделя много енергия на здравеопазването, участва в санитарни мисии и помага на жителите на отдалечени села. Дювалие можел да остави добър спомен за себе си в много поколения хаитяни, ако не бил влязъл в политиката.
Един от най-образованите хора в страната си, Франсоа Дювалие е назначен за помощник-министър на труда, а по-късно за министър на общественото здраве и труда в правителството на първия черен президент на Хаити, Дурмас Естима. След свалянето на военната хунта на Естима, д-р Дювалие се укрива от властите и през 1956 г., когато преследването на привърженици на бившия държавен глава утихва, той участва в президентските избори.
Дювалие губи тези избори, но не се отчаял. През цялата 1956 г. столицата на Хаити, град Порт-о-Пренс, е разтърсена от експлозии, които убиват и осакатяват граждани. Привържениците на Дювалие, които по този начин сеели паника сред населението и проправяли пътя за завземане на властта със сила, били ангажирани с това. Случаят обаче се намесил в съдбата на Док – легитимният президент избягал, а предсрочните избори се превърнали в най-добрият час на Дювалие.
Осъзнавайки, че може да загуби изборите отново, хитрият лекар убедил учителя Даниел Фининьол, безспорният фаворит на предизборната надпревара, да се присъедини към коалицията. Заедно Фининьол станал президент, но заемал тази позиция само 19 дни. На правителствено заседание генерал Кебро, дясната ръка на Дювалие, арестувал Фининьол. След като законният президент бил изгонен от страната със семейството си, в Порт-о-Пренс избухнали бунтове, които Кебро брутално удавил с одобрението на Док.
Според най-консервативните оценки, поне 1000 души са били убити тогава. В същото време при разстрелите на демонстрациите нямало ранени – те просто били натоварени заедно с труповете в камиони и погребани живи в джунглата. Когато народните вълнения били потушени, Кебро обявил новите президентски избори, които се провели на 22 октомври 1957 г. Те преминали без регистрация на избиратели и никакъв контрол. Както се очаквало, Франсоа Дювалие станал президент, а парламентът бил формиран от най-пламенните му привърженици.
Новият президент превърнал спокойния живот на хаитяните в ада на земята. Папа Док смятал, че за да се поддържа стабилността в страната, трябва да бъдат екзекутирани поне 500 души годишно, но той постоянно надхвърлял плана. Просто казано, никой не контролирал репресиите, извършени от охраната на новия президент, която веднага започнала да се нарича Тонтон-Макут.
Първоначално тези формирования се наричали VSN – Volontaires de la Sécurité Nationale (доброволци на националната сигурност). Те трябвало да осигурят ред в градовете и селата на страната и били формирани от доброволци. Желаещите да служат на родината си и папа Док получавали оръжие и практически неограничена власт над обикновените хаитяни. Тонтон-Макут не получавали заплата и се ръководели от правилото „краката хранят вълка“.
Името Тонтон-Макут е тясно свързано с местните креолски вярвания и култа на вуду. Думата тонтън се превежда като „чичо“, а в Хаити се използва като синоним на думата „магьосник“. Сред островитяните битували легенди, че тонтоните обикалят селата с чували (макут) и събират в тях деца, които после убиват и изяждат. Оказва се, че тонтон-макут е зловещо, враждебно образувание и това не е твърде различно от реалността.
Гвардията на папа Док работела много просто – обвинявали човек в заговор срещу президента, след което Тoнтон-Макут отива при него. Жертвата бива хвърляна в каменен кладенец без съдебен процес или разследване или просто бивала убита, а цялото му имущество било прибирано от „магьосниците“.
На Хаити вярата в чуждоземните сили и по-специално култа към вуду винаги е била силна. Привържениците на Дювалие активно се възползвали от това – носели тъмни очила, бели ризи и черни панталони, което ги карало да приличат на Барон Събота – едно от най-влиятелните вуду божества, олицетворяващи смъртта. Често, за да засилят ефекта на Тoнтон-Макут, върху лицето се нанасяла бяла боя, която ги карала да изглеждат като мъртви.
Тези хора използвали най-ужасните изтезания и екзекуции – те изгаряли живи хора, убивали ги с камъни, нарязали ги на парчета с брадви и мачете. Често труповете се оставяли на показ, за да внушат страх у хората. Хаитяните вярвали, че Тoнтон-Макут може да вижда през стени, да чете мислите и е напълно неуязвим. Някои от островитяните били сигурни, че изобщо не са хора, а зомбита, които мощните вуду магьосници изкарали от гробовете, за да служат на папа Док.
От 1957 до 1961 г. режимът на Дювалие убива повече от 30 хиляди души, но тази цифра вероятно е доста по-голяма. Страхът от Док и неговата зомби армия бил толкова голям, че когато през 1964 г. президентът обявил вечните си правомощия, никой дори не помислил да се възмути.
За да създаде легитимност на продължаващата реформа, се провежда референдум. На бюлетините имало един въпрос – „Съгласен ли си?“ От отговорите имало само един – „Да“. След като получил доживотно председателство, Дювалие тотално се смахнал и официално се обявил за Барон Събота.
Папа Док постоянно подчертавал връзката си с другия свят. Когато президентът Кенеди отказва финансова помощ на Хаити и се опитал да организира преврат в страната, Дювалие лично провежда вуду церемония, по време на която набожда фигурата на американския президент с игли.
През 1961 г. Док претърпял сърдечен удар и докато бил болен, задълженията му били изпълнявани от Клеман Барбо – организаторът и вдъхновител на Тонтон-Макут. Връщайки се на работа, Дювалие първо бутнал зад решетките човека, който изпробвал властта, а след като помислил малко, наредил да бъде екзекутиран. След известно време, на една от вуду церемониите, свещеникът казал на папа Док, че духът на Барбо се е преместил в черно куче. След това всички черни кучета в страната били убити с указ на президента.
С течение на времето се появил цял списък от заглавия и призиви, одобрени от доктора, които направили възможно да го наречем „безспорния лидер на революцията“, „покровител на обикновения народ“, „коректор на грешките“ и т.н. Терорът в страната се засилил многократно – Папа Док лично провеждал ежедневни срещи на тема „държавна сигурност“, на които били одобрявани списъци с обречени хаитяни.
В същото време Дювалие не забравил да сложи ръка върху държавната хазна, която била напълно на негово разположение, като лична банкова сметка. Тoнтон-Макут можело да се появи във всеки завод в страната и да поиска парите „в подкрепа на революцията“ от името на собственика и никой не смеел да откаже.
Папа Док се проявил и в литературата. Научавайки за книгата на Мао Цзедун, диктаторът написал своя – „Мисли на Дювалие“, която всеки гражданин на страната бил длъжен да я купи за 15 долара. Малцина биха могли да си позволят такъв лукс, така че сборникът с мисли на президента се плащал на вноски, като се приспадали пари от заплатите.
В своите изказвания, адресирани до народа, Франсоа Дювалие умело използвал идеите за борба срещу расизма. Президентът казал на своя народ, че е изпратен отгоре, за да донесе на черните хора равенство и свобода от предразсъдъци. Откровено заблуждаващите мечти на диктатора, който бил трогнат от влиянието на властта и парите, били сложно преплетени с идеите на негрите – философска доктрина, основана на протест срещу расизма.
Столицата на страната през 60-те се превърнала в декор за заснемане на филми на ужасите – отсечени глави лежали на купчини на площади в Порт-о-Пренс, а трупове на обесени хора, набъбнали от жегата, се люлеели по балконите на къщите. Грабежите, изнасилванията, отвличанията на жени и деца станали нещо обичайно и никой не се изненадвал, че злодеите действат от името на папа Док и единствено с цел „защита на революцията и обикновения народ“.
През годините на управлението на папа Док икономиката на Хаити, която вече била окаяна, била унищожена до основи. Повече от 200 хиляди души, живеещи в северозападната част на страната, постоянно гладували, а трафикът на хора се превърнал в редовен бизнес. Хаитяни продавали децата си в робство за няколко долара с надеждата, че поне ще бъдат нахранени.
В страната процъфтявала търговията с кръв. През 1971 г. товари с 2500 литра кръв се изпращат два пъти месечно в САЩ. Франсоа Дювалие искал да прехвърли властта си по наследство и след смъртта на Док юздите били в ръцете на неговия син Жан-Клод Дювалие. Новият диктатор бил наречен Бейби Док и той продължил да тероризира страната.
Синът на Франсоа Дювалие нямал хватката и интелигентността на баща си, но успял да удържи „кормилото“ от 1971 до 1986 година. Той бил отстранен от поста си и избягал във Франция, като предоставил на страната си последната услуга – откраднал няколко стотин милиона долара от хазната. През 2011 г. Бейби Док посещава родината си, но бил арестуван. По-късно наследникът на Док бил освободен под домашен арест и починал през 2014 г. в дома си в Порт-о-Пренс от сърдечен удар.
Въпреки факта, че народът на Хаити се разделил със семейство Дювалие през 1986 г., все още се усещат последствията от „мъдрото” управление на папа Док и Бейби Док. Както и преди, Хаити остава една от най-бедните и опасни страни на планетата и е малко вероятно нещо да се промени в близко бъдеще.
Автор: Десислава Михалева
