Истинският японски самурай трябвало майсторски да владее своя меч „катана“! Това бил закон, който се спазвал желязно в епохата Сенгоку Дзидай (1467-1603).
Това бил такъв период в историята на феодална Япония, продължил почти 150 години, когато страната се потопила в тъмното Средновековие – ако направим аналогия с нашите европейски исторически периоди. Всеки се биел срещу всеки. Навсякъде се вихрели различни местни грабители и разбойници, които създавали свои миниатюрни владения и в тях не били валидни никакви писани закони и правила на централната власт – доколкото такава власт изобщо съществувала.
В епохата Сингоку Дзидай истинският самурай трябвало да се сражава до смърт за своя господар на бойното поле в различните битки, които били постоянно ежедневие. Съответно мечът, който бил един вид душата на самурая, било необходимо да е безупречен и с един удар не просто да убие врага – но и в идеалния случай да разсече тялото му на две половини. Именно такъв удар се смятал като доказателство за уменията на самурая, както и, че той не ще подведе другарите си в поредното сражение.
Но животът на тези бойци бил непрестанно изложен на риск, тъй като мнозина от тях бродели из Япония и всеки се смятал за майстор. Много млади самураи нямали възможност да изпробват на практика бойните си умения, преди да влязат в истинско сражение. А когато това се случвало, често било за пръв и последен път. Ето защо се налагало постоянно да тренират коронните си удари – но не върху свои роби или върху животни, а върху случайни и непознати минувачи. Този жесток обичай се наричал „цудзигири“.
По онова време в Япония царувал такъв хаос, че никой не виждал нищо странно в това, да се посичат минувачи на кръстопътища. Още повече, че не било просто така, а именно на кръстопът! За японците от онази епоха кръстопътят бил магическо място, където се извършвал преходът от живия свят към света на мъртвите. Значи самураите влизали в ролята на пратеници на боговете – те изпращали злополучния минувач на Небето! Нещо повече, минувачът имал теоретичното право да се защити, никой не му забранявал да прави това. Освен това, той трябвало да знае, че самурай, който се приближава към него на кръстопът, му носи беда.
Обичаят „цудзигири“ се практикувал от много самураи. Дори най-високопостовените от тях се стараели да не изостават от другите и също посичали минувачи на кръстопътища; но все пак гледали да го правят нощем, за да не привличат твърде много внимание. Например, в документи, датиращи от ХVІІ век, се съдържат записи, в които се споменава самураят Асикага Еситеру. Той ходел „на работа“ само нощно време и обвивал своя меч „катана“ в черна хартия, та блясъкът на стоманата да не издава намеренията му на минувачите.
Но след като на власт дошъл прочутият шогун Токугава Иеясу (1543 – 1613), цялата тази феодална, разпокъсана и хаотична Япония била хваната от властта в желязна ръка. Били приети и влезли в действие общи японски закони – и жестокият обичай цудзигири бил забранен.
Ала още дълго време след това самураите се промъквали нощем и дебнели в засада по кръстопътищата, чакайки там закъснели пътници. Така се появили множество легенди за тъмните демони на нощта…
–
