На 16 юли 1465 г. се състояла главната и единствена битка на феодалния съюз „Лига за общо благо“ – коалиция на френски, бургундски и бретански аристократи против крал Людовик ХІ Валоа (упр. 1461-1483), който току-що бил обединил повечето френски земи. Тя получила названието „последната битка на Средновековието“. Причината била, че именно в нея за последен път по-мащабно били приложени класическите военни похвати на тази епоха – след това вече постепенно на въоръжение навлизат огнестрелните оръжия и обусловените от тях нови маниери за воюване, белег на армиите на Ренесанса и Новото време.
Ограничаването на привилегиите на аристокрацията, както и враждата с полунезависимия Бретан и независимата Бургундия довели дотам, че френският крал трябвало да се бие с цял съюз на принцове, херцози и графове, недоволни от управлението му.
Френската армия и войската на метежниците, сред която мнозинство били бургундци, се срещнали при град Монлери, недалеч от Париж. Няколко часа противниците стоели на място, като си разменяли само редки изстрели на едва прохождащата тогава примитивна полева артилерия. Кралят не бързал да атакува: надявал се , че парижкият гарнизон ще му дойде на помощ. Нещата се раздвижили едва, когато френските стрелци с лък заели село Монлери, разположено между позициите на двете войски
Водачът на бунтовниците граф Шароле (Карл Смели, бъдещият прочут херцог на Бургундия) заповядал противникът да бъде изгонен от селото и за целта изпратил отряд „жандарми“ (бронирани конници, които не били рицари) и стрелци. Битката започнала.
Силите били приблизително равни: около 12-14 хиляди души от всяка страна (според други извори – 15 хиляди французи и 20 хиляди бургундци). Кралската армия имала предимство в конницата, набрана в Нормандия, Дофине и Савоя, а бургундската войска превъзхождала врага в пехота, сред която имало стрелци с лък, воюващи на английски маниер (а също и отряд англичани), както и добре организирана пехота за близък бой: градски опълчения и швейцарци.
И двете армии се построил в разгърнат боен ред – с по 3 големи „баталии“, които формирали центъра и двата фланга. Десния фланг на бургундците се командвал лично от граф Шароле. Френският център бил предвождан от самия крал. Ето как един от участниците описва атмосферата преди битката: „Отворихме няколко бъчви с вино, за да се подкрепим. Всички имаха голямо желание да се втурнат в бой, което изглеждаше добър знак и вдъхна голяма увереност“.
Отначало късметът бил на страната на бургундците: врагът бил изгонен от Монлери, а десният фланг на французите се поколебал пред сила на бургундската „баталия“, водена от граф дьо Сен-Пол (Людовик дьо Люксембург).
Но французите на свой ред забелязали объркване сред бургундците на Сен-Пол и на свой ред се хвърлили в атака. Причината за объркването било решението на спешените жандарми на Сен-Пол да яхнат отново конете си и да преследват враговете, като оставили собствените си стрелци без прикритие. Изведнъж французите ги нападнали и разпръснали цялото ляво крило на армията на граф Шароле. Атаката на кралската тежка конница била подкрепена от артилерийска подготовка. Опитът да бъде спасена баталията на Сен-Пол довел само до това, че бургундските жандарми прегазили собствените си стрелци и били отблъснати. Френският ветеран от Стогодишната война Пиер дьо Брезе със своите кавалеристи гонел враговете до самия „вагенбург“ (полево укрепление от каруци), който воините на Сен-Пол напуснали сутринта. Но тук енергията на атакуващите се изчерпала и първите от тях, включително самият дьо Брезе, загинали под ударите на слугите, които охранявали лагера. Това силно се отразило на управлението: десният фланг на французите, макар че разпръснал врага, не бил способен да се организира – рицарите се разделили на групи и започнали да търсят плячка. Нали вече били спечелили битката…
На десния бургундски фланг обаче жандармите били поведени в така (и отново, като мачкали собствените си стрелци) от по-малкия брат на краля, херцог Карл Берийски, който бил на страната на метежниците. Неговият стремителен удар срещу френската баталия на Карл Анжуйски завършил с пълния й разгром. Една трета от френската армия просто хукнала да бяга.
Към 13 часа битката по фланговете завършила с огледален резултат: и двете леви крила на противниците били взаимно разгромени – но дясното крило на бургундците запазило упавлението си, докато десният фланг на краля всъщност престанал да съществува като бойна единица.
Все пак изходът от битката до голяма степен зависел от боя в центъра, където самият крал водел френската „баталия“. Там френската тежка конница се втурнала в атака. Изглеждало, че нищо не може да спре рицарите на краля. Но баталията на бургундците отвърнала със залпове на оръдията-серпентини и стрелците с лъкове. Битката била така ожесточена, че конят под краля бил убит, а самият Людовик се спасил само благодарение на смелостта на шотландските стрелци – гвардейците на краля. Много от съратниците на монарха паднали в битката. Дори се разнесъл слух, че кралят е убит. Наложило се сам той да излезе пред бойците си, за да го видят.
На свой ред граф Шароле получил удар в гърлото от френски кавалерист и белегът му останал за цял живот.
Благодарение на устойчивостта на бургундската пехота атаката на французите била спряна и конните им жандарми били напълно разгромени.
За продължение на битката, въпреки исканията на някои горещи глави, не можело и да се мисли: двете армии били толкова изтощени, че нещата приключили с няколко топовни залпа, които не нанесли никакви вреди. Около 19.00 ч. започнало да се стъмва и сражението затихнало. Французите отстъпили.
Така приключила последната наистина средновековна битка. Настъпвала епохата на огнестрелните оръжия.
–
