Идеята за създаването на „Декамерон“ се заражда у Джовани Бокачо под впечатление от чумната епидемия, която през 1346-1353 г. обхваща цяла Европа и отнема живота на 1/4 от населението й и, според днешната терминология, отговаря на определението „пандемия“.
Писателят бил свидетел как по улиците на родната му Флоренция лежали мъртъвци, а малцината, които оцелели, или страхливо очаквали близкия край на света, или решили да се отдадат на разврат.
Героите на „Декамерон“ – седем девойки и трима младежи с благороден произход бягат от обхванатата от чума Флоренция и отиват в крайградско имение. Там те прекарват приятно времето си сред природата, разказвайки един на друг увлекателни и поучителни истории из живота на различни слоеве от италианското общество.
Думата „декамерон“ се превежда от древногръцки като „десет дни“ и съответства на броя на героите и дните, които прекарали извън града. Заглавието на книгата се свързва с „хексамероните“, или „шестодневите“, широко разпространени през Средновековието, в които се разказва как Бог създал света за 6 дни. Но, за разлика от християнските богословски съчинения, в „Декамерон“ религиозните възгледи не играят почти никаква роля и в центъра на вниманието са обикновени хора с техните лични преживявания и индивидуални черти на характера.
В 100 новели пред читателя се представя широк спектър от човешки взаимоотношения и чувства: от преданост и изневяра в любовта и семейния живот до находчивост и хитрост за постигане на успех. В основата на тези истории залягат както собствени съчинения на Бокачо, така и преработени от него антични, приказни и фолклорни сюжети.
Заради монументалността на повествованието и реалистичното изображение на обществените нрави от онова време „Декамерон“ е наричан „енциклопедия на италианския живот“. В книгата Бокачо обобщава опита на повествователната литература на Средновековието, която го предхожда. Това произведение съдържа много от чертите на куртоазния рицарски роман. Но авторът не споделя средновековната традиция, която провъзгласява върховенството и неприкосновеността на авторитета на католическата Църква и отхвърля стойността на човешкия живот, ако е откъснат от религиозния морал и идеите за отвъдния живот. А идиличната обстановка, в която възпитани млади хора водят разговорите си в разгара на чумната епидемия, от своя страна може да се разглежда като остров на културата на фона на духовния упадък на късното Средновековие.
Творбата на Бокачо не била оценена веднага по достойнство. Образованите италианци по това време вярвали, че бъдещето в тяхната страна принадлежи на латинския, а не на италианския език, който бил смятан за „простонароден“ – на него бил написан „Декамерон“.
Това произведение било наречено „принц Галеото“ – по името на един от рицарите на крал Артур, допринесъл за престъпните отношения между рицаря Ланселот и съпругата на Артур Гуинивер. След като Данте споменал името на Галеото в своята „Божествена комедия“, то твърдо навлязло в италианския език като прякор и синоним на сводници и развратници.
Освен това, поради подчертаната еротика на тази книга и критиката към пороците на духовенството, Църквата поискала писателят да се откаже от творбата си. Отначало Бокачо се опитвал да доказва, че дори в Библията може да се открият непристойни епизоди – но след време самият той започнал да се съмнява в собствената си правота и дори искал да изгори ръкописа на „Декамерон“. За щастие, близкият му приятел Франческо Петрарка го разубедил. Независимо от това, Бокачо се срамувал от своето творение до края на живота си и дори настоятелно съветвал своите приятели и познати да се въздържат да четат тази „неморална книга“.
С изобретяването на книгопечатането сборникът с новели придобил наистина голяма популярност – въпреки, че дълго време бил официално забранен в Италия и го публикували само със значителни съкращения от цензурата.
Днес „Декамерон“, по аналогия с безсмъртното творение на Данте, често се нарича „Човешка комедия“, а неговият автор е признат за една от изключителните фигури на италианския Ренесанс.
–
