На 13 ноември 2020 г. жителите на Кашмир, близо до условната граница на враждуващите Индия и Пакистан, чули познатите им звуци на стрелба и взривове – в действие влязла артилерия. Загинали няколко индийски граничари и пакистански войници, били убити цивилни и от двете страни. Индийските военни обвинявали пакистанските, Пакистан пък твърдял, че Индия не спазва споразумението за прекратяване на огъня от 2003 г. Изглежда, конфликтът е безкраен и не може да бъде разрешен със сила, тъй като и двете страни разполагат с ядрено оръжие.
Този териториален спор е поредното наследство от епохата на колониалните империи. Много дълго време индуси и пакистанци, чиято основна разлика е религиозна, живеели в една държава, Британска Индия. Обаче през 1947 г. британците решават да напуснат Индустан заради национално-освободителното движение, собствени вътрешни проблеми и най-вече поради натиска на САЩ. Тогава старата вражда между сикхи, хиндуисти и мюсюлмани (последните предимно в Пакистан) веднага избухнала отново. „Разводът“ бил придружен от кървави сблъсъци, главно на места, където индусите и мюсюлманите живеели заедно. Загинали около 2 милиона души.
Събитията взели особено трагичен обрат в голямото княжество Кашмир, което заема 222 000 кв. км. По това време то се управлявало от индуса Хари Сингх, който, според Акта за независимост на Индия от 18 юли 1947 г., имал пълно право дали да избере независимост или да присъедини към някоя от съседните държави – Индия или Пакистан. Той избрал Индия макар, че 77% от населението били мюсюлмани. Така в Кашмир влязла индийската армия.
Ситуацията веднага се озовала в юридическа задънена улица. На страната на Индия били Актът за независимост и решението на законния държавен глава. На страната на Пакистан – размитото, неясно и доста абстрактно т. нар. „право на народите на самоопределение“, признато от ООН в 1945 г., което винаги е потенциален детонатор на кървави конфликти и войни, стига някой да реши, че има такова „право“.
Така и Пакистан започнал война през 1947 г. Заедно с отрядите на кашмирските мюсюлмани пакистанците превзели една трета от княжеството. Индийската армия обаче спряла настъплението им. Загинали около 1500 души, но проблемът останал нерешен. Две години по-късно, чрез посредничеството на Съвета за сигурност на ООН, страните се споразумели за примирие.
През 1965 г. пакистанското правителство решило, че е укрепило достатъчно армията си за отмъщение и започнало нова война с използване на голям брой танкове и самолети. Почти 7 хиляди души загинали в безсмислени двумесечни сблъсъци.
С намесата на СССР се постигнало повторно договаряне за спиране на боевете – на преговорите в Ташкент през януари 1966 г. участвал вторият човек в съветската йерархия, министър-председателят Алексей Косигин. Войските на Индия и Пакистан се оттеглили до границите отпреди тази война.
Пакистан отново се опитал да завладее Кашмир през 1971 г., но пак не успял. Загинали още 10 хиляди души. Под натиска на САЩ и СССР Индия не развила военния си успех и изтеглила войските си от окупираните пакистански територи; върнала и повече от 90 хиляди пленници.
През 1972 г. страните се съгласили да не нарушават така наречената „линия на контрол“, която все още замества нормалната, ясно очертана държавна граница. В действителност, това е фронтова линия, която разделя Кашмир на две части. Под управлението на Индия е малко повече от половината от територията и над 12 милиона души (70% от населението).
През 1999 г. Индия и Пакистан подписали Лахорската декларация, пълна с окуражаващи изявления: страните „се задължават да засилят процеса на съвместен диалог…“, „да обсъдят концепции и доктрини“ в името на „изграждането на доверие“ и др. Ала тутакси на границата избухнал военен сблъсък („Каргилската война“), в който надделели индусите – никой не гледал сериозно на декларацията.
Изглеждало, че дългоочакваното разведряване настъпило през 2003 година. И двете страни се сдобили с ядрени оръжия и балистични ракети, затова агресията станала твърде рискована. Дори президентът на Пакистан П. Мушараф и индийският министър-председател А. Ваджпаи се срещнали лично, но напредъкът не бил особено впечатляващ, тъй като преговорите не засегнали главното – кому принадлежи Кашмир? Доста дълго време интересът на страните към сътрудничество в други области, най-вече икономиката, смекчаваше враждебността, но последните събития показват, че такъв интерес не гарантира нищо в дългосрочен план.
Конфликтът остава типичен „замразен“ и все още заплашва да избухне всеки момент. От време на време индийската армия трябва да се справя с терористи, които според Индия са диверсанти на Пакистан. Граничарите периодично си разменят изстрели, противовъздушната отбрана сваля вражески самолети, а световните медии съобщават за нови жертви на терористични атаки и обстрели. Не се обсъждат нито предложенията за посредничество на ООН, нито някакви други.
През 2019 г. Индия обяви премахването на автономията на Кашмир, което отново ескалира ситуацията. Надеждата е, че граничните схватки няма да доведат до нова индо-пакистанска война, която вече ще е сблъсък между две ядрени държави.
–
