За древните хора всичко било просто и ясно. Те смятали, че причината за всички събития е волята на боговете – които направлявали постъпките на хора, войните, епидемиите, процъфтяването и гибелта на държавите. Едва епохата на Просвещението съсредоточила вниманието на хронистите върху човешките дела. Появили се професионалните историци.
Те започнали не само да описват миналото, но се стремели още и да открият закономерностите в историческото развитие – тоест, да дават указания за настоящето и да прогнозират бъдещето.
Това, за добро или за лошо, особено убедително се получило при Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Марксистката теория, освен всичко друго, създала ясни критерии за исторически оценки: дали дадена личност или събитие обслужва прогреса или регреса на обществото. Например, Френската революция, независимо от невероятните й зверства, според марксистите, е нещо добро – защото движи прогреса. Тогавашният крал Людовик ХVІ пък като човек е добър, но иначе е реакционер – опитвал се да запази овехтели социални отношения, затова закономерно му отсекли главата на гилотината. Робеспиер и Марат са лоши хора, идеолози на масовия терор и на кошмарните жестокости по време на „революцията“, която е по-логично да се нарича „масова касапница“ – но пък са прогресивни, тъй като ускорили хода на историята към светлото бъдеще.
Това се наричаше исторически материализъм – истмат. Марксизмът в своята връхна точка владееше умовете на половината свят – но със сгромолясването на социализма и самият „истматът“ изчезна в небитието. Впрочем, някои твърдят, че сме свидетели на развихрен неомарксизъм предвид новите идеологически постулати, които силово се налагат на Запада; историята често поднася изненади…
Но какво дойде на мястото на „историческия материализъм“? На пръв поглед – нищо. Идеологическа празнота. Но природата не търпи празно място. Щом една идеология изчезне, на нейно място задължително идва друга.
Така историята, включително историята на идеологиите, отново се превръща в най-важната наука – каквато винаги е била. Защото историята е паметта на човечеството. Всеки е виждал, ако не наяве, то в различни филми, човек без памет, в състояние на амнезия. Лесно е да си представим какво ще представлява народ или дори цялото човечество без памет, в амнезия. Това означава да изчезне всичко, постигнато от хората – нали всяка една наука и изкуство представляват това, което се е натрупало във вековете в тази наука и в това изкуство, тоест нейната памет. Нейната история.
Държавната политика спрямо историята, сиреч – държавната историческа политика, е неразделна част въобще от политиката на държавата. Историческата политика е пряко свързана с нашата способност сами да тълкуваме собствената си история.
Борбата за историята е просто част от конкурентната борба между държавите. Достатъчно е да се вгледаме, например, в злободневния въпрос за отношенията между България и Северна Македония – нима там борбата не се води на територията на историята?
Спорове и дискусии за определени личности и събития в историята винаги е имало и ще има. Това е нормално. Ненормално е да се задрасква, премахва някого или нещо от историческата памет, сляпо да се възхвалява или отрицава. Глупаво е да съдим хората от миналото въз основа на днешните ни представи за добро и зло. Редно е да съдим по законите и понятията на онова време, като се опитваме да реставрираме изображението на историята – не да я повтаряме, а да възстановим нейната картина, както се възстановява старо живописно платно или икона.
И да се запитаме: какво е накарало даден исторически деец да постъпи по един или друг начин? При какви обстоятелства? Как при същите обстоятелства са постъпвали неговите съвременници? Само по този начин ще можем да разберем как са мислили нашите предци и защо са предприели точни тези, а не онези действия.
Историята, освен това, трябва да бъде честна. Да не укрива и изопачава едни или други събития и личности. Защото нашата история е единен и непрекъснат процес – също както животът на отделния човек. Човек не може да прескочи определени свои постъпки в миналото си. Може да опита да ги забрави, дори да успее в това си намерение – но, така или иначе, те си остават извършени. Например, съвременна България е продължител на социалистическа България, а тя е продължител на монархическата България след 1878 г. и така до хан Аспарух – а ако намерим убедителни данни за събитията реди него, то и по-нататък в миналото. И тази непрекъсната история трябва да се изучава, не просто да се хвали или осъжда. Главното е да разберем мотивацията, логиката в постъпките на нашите предци.
Това означава да изучаваме, да изследваме историята. Така няма да изпитваме комплекси за малоценност спрямо по-големите държави, нито пък ще се упражняваме във фанфаронска хвалипръцковщина. А не както сега се случва да пише съвсем сериозно в българския интернет, че българи са построили египетските пирамиди, че и тези на ацтеките (!). И това събира по 20 хиляди харесвания във „фейсбук“, дори негодуващи коментари от рода на: „Ама защо официалните историци укриват такива факти?“.
Способността да мислим исторически означава още да разсъждаваме не в двоична система – да/не, добро/лошо, хвалим/отричаме. Не да възхваляваме миналото или да му се подиграваме. А да търсим истината чрез правилни отговори на въпросите: защо и как се е случило? При какви обстоятелства и защо някога са направили еди-какво си? Как са мислели, в какво са вярвали? В какво са се заблуждавали – а в какво са разсъждавали по-вярно от нас?
Така вярното разбиране на миналото ще ни даде вярна визия занапред и ще се доближим до нещо, което наистина може да се нарече велико – да предсказваме бъдещето.
–
