Отдалечеността на Япония от САЩ не отказвала японските стратези от Втората световна война да замислят нападения срещу американците на тяхна територия. Често плановете им били най-екзотични. Например, японците по едно време сериозно възнамерявали да бомбардират Америка с хиляди балони. Имало идеи и за сплашване, като се използват прилепи и птици, заразени с бацили. (Как да не си спомним за днешния „коронавирус“, който беше разпространен от прилепи?)
Към 1945 г. ръководството на японските въоръжени сили решило да унищожи шлюзовете на Панамския канал. Този вход от един океан към друг бил от съществено значение за поддържането на връзка между САЩ и техните съюзници. Чрез Панамския канал се доставяли товари от някои части на Британската империя, по-специално от Австралия директно за Европа и редица страни в Южна Америка. Изваждането от строя на тази водна артерия път би усложнило снабдяването с оборудване и материали за войските на съюзническите сили.
През 1941 г. японците не разполагали с техническите възможности за организиране на атака срещу Панама. Но до края на войната японската индустрия успява да построи големи подводници с огромно водоизместване, които можели да носят по няколко самолета.
Командването на военноморските сили на императорска Япония подходило много сериозно към проектирането и изграждането на подводния флот. За производството на огромни подводници се прилагали оригинални технически решения. Участвали корабостроителниците в градовете Куре и Сасебо. В работата били включени инженери от Главния военноморски арсенал в Йокосука.
В разгара на войната японският флот получил подводниците тип „I-400“, които можели да изминат до 35 хиляди мили за 100 дни. Запасите от въздух, прясна вода и храна им осигурявали автономност в даден район, където от борда им да излетят торпедоносци.
Японските инженери разработили оригинални конструкции на корпусите на големите подводници. За основа се вземал катамаранът. Палубата била изключително херметична. В напречно сечение подводницата имала вид на осмица, разположена хоризонтално (подобно на математическия знак за безкрайност). Вътре корпусът бил разделен от плоски прегради на 8 отсека. За потапяне на такава подводница й трябвало по-малко от минута. В центъра на корпуса имало херметичен хангар за самолети, здраво затворен с масивен капак. Техници и пилоти можели да влязат в хангара на самолета през люкове от други отделения на подводницата, което давало възможност да се подготви самолета още преди изплуване. Боеприпасите за самолетите били 4 самолетни торпеда, три 800-килограмови и дванадесет 250-килограмови бомби.
За превоз с подводните самолетоносачи японската компания Aichi създала специалния бомбардировач M6A1 Seiran, който бил въоръжен с торпеда. Той представлявал поплавков моноплан. Самолетите се натоварвали на борда на подводниците със специален кран, проектиран за 12 тона.
Всеки подводен самолетоносач имал и собствено въоръжение – обикновено 8 носови 533-мм торпедни апарата със запас 20 торпеда, 140-мм кърмово оръдие и десет 25-мм зенитни автомата, групирани в три 3-цевни и една 1-цевна установка. За да се намали видимостта на подводницата, корпусът й имал гумено покритие. Главният недостатък бил високият шум, който конструкторите така и не успели да преодолеят.
Японският флот приемал на въоръжение тези подводници от началото на 1945 г. С тяхна помощ японците възнамерявали да атакуват Панамския канал през лятото на същата година. На остров Хоншу правели тренировки за бомбардировки на шлюзове. Лошото било, че по това време вече се чувствал остър недостиг на гориво за полети.
Първата подводна ударна флотилия, която включвала подводници-самолетоносачи, трябвало да тръгне през юли 1945 г. Маршрутът й минавал през Индийския океан, покрай нос Добра надежда. След това трябвало да прекосят Атлантическия океан и да излязат в Карибско море. Американците изобщо не очаквали атака от тази посока, тъй като основните военни действия се водели в Тихия океан.
В последния момент подводниците обаче били насочени към атола Улити, където били разположени американски самолетоносачи. Операцията по унищожаването им трябвало да бъде извършена от пилоти-камикадзе, на които били връчени къси ритуални мечове. Операцията започнала на 27 юли 1945 г., когато основните ударни сили – подводниците I-400 и 1-401, на които имало три бомбардировача M6A1 Seiran, тръгнали от пристанището Куре. Ударът трябвало да бъде нанесен на 17 август 1945 г. Но два дни преди началото на атаката била получена радиограма, според която подводниците трябвало да се отправят към най-близкото японско пристанище с черни знамена и в надводно положение. Япония била капитулирала.
По време на завръщането самолетите били потопени в морето на 22 август 1945 г. Три дни по-късно лодките били в ръцете на американците. Японските подводни самолетоносачи били щателно изследвани от американски инженери в базата на остров Гуам. На 31 май 1946 г. в района на Оаху били унищожени подводниците-самолетоносачи I-400 и 1-401. През пролетта на 1946 г. общо близо 30 японски подводници от различни типове били потопени от американците в района на остров Гото.
–
