На Иберийския полуостров през Средновековието „хинети“ (букв. „коняри“) било обобщеното название на конници, лека кавалерия – а по-късно обозначавало вече всичко, свързано с конната езда в иберо-романските и латиноамериканските общности.
Изкуството на хинетите било силно повлияно от арабските традиции в коневъдството по време на съществуването на мюсюлманска Испания (Ал-Андалус), когато дивите чергарски племена на арабите и берберите нахлули на Иберийския полуостров. Етимологично произхожда от берберския езиков корен „зенета“ – обобщено средновековно наименование за дивите племена в Западна Африка. Майсторството на тяхната конна езда и коневъдство било възприето от християните и използвано от тях в борбата срещу самите араби по време на Реконкистата (719-1492). В онази епоха армиите на християнските кралства в Испания се сблъскали на бойното поле с арабските войски, състоящи се предимно от лека конница. Като се има предвид това, както и пресечения терен в по-голямата част на Иберийския полуостров, класическата средновековна европейска рицарска тактика: мощна фронтална конна атака от бронирани кавалеристи в сплотени бойни формирования, характерна за останалите западноевропейски страни от епохата, била слабо приложима в Испания.
До средата на ХІV век, когато в Испания пристигат английски и френски рицари и носят със себе си опита от битките в Стогодишната война, испанското военно изкуство набляга на отбраната или обсадата на крепости и „малката война“ (засади и набези) при избягване на големи полеви сражения. Средновековният хронист Жан Фроасар (1337-1405), изразявайки гледната точка на ветераните от Стогодишната война, пише за испанците:
„Вярно е, че изглеждат добре на кон, като изхвърлят шпорите си за по-леко, и се бият добре при първия натиск. Но щом хвърлят два или три дротика (леки копия) и ударят с копията си, ако не успеят да предизвикат объркване сред врага, изпадат в паника, обръщат конете си и бягат възможно най-бързо. Така постъпиха и при Алжубарота“ (1385).
Този метод за военни действия довел до появата на нов род войски – хинети. Те били екипирани с лека броня, ниско седло, къси стремена и подвижни коне, които им позволявали да се бият на равни условия с мюсюлманската конница. Оръжието на хинета било 2-3 дротика и леко копие, също за хвърляне. Тези дротици, когато били умело използвани, представлявали ужасно оръжие: историческите извори описват как по време на обсадата на Лисабон (юли – октомври 1147) един такъв дротик пробил бронята на рицар, ризницата му, ватираната защитна дреха-гамбезон и се показал през гърба му.
Първоначално хинетите воювали без броня, само с щитове-адарги. Към края на XIV век се появяват ватирани „акетони“, а през XV век – предпазители за крайниците и рицарски тип пелерина над бронята.
Тактиката на хинетите била да се приближат в галоп към противника, да хвърлят дротици и да се отдалечат, преди той да успее да отговори. Те също така прикривали фланговете и тила на армията и преследвали бягащия враг. В сраженията през 1385 г. при Транкозо и Алжубарота кастилските хинети заобиколили португалците откъм фланговете и нахлули в тила им – вярно, това не се оказало достатъчно за извоюване на победа. При Нахера (1367) те нападнали фланговете на армията на Енрике Трастамара, вероятно с подобна задача – но не издържали обстрела на английските стрелци и побягнали.
Християнските владетели често използвали арабска наемна лека кавалерия, за която също се употребявал терминът „хинети“. Така, например, през август 1356 г. Педро IV Арагонски изпратил на френския крал Жан ІІ Добрия отряд конни наемници от арабския султанат Гранада.
Според Фроасар приблизително половината от армията на Педро Жестоки в битката при Монтиел (1369) била арабска лека кавалерия. Арагонските крале също наемали гранадски и северноафрикански конници за войните си против Кастилия. В края на XIV век кастилската армия включвала постоянен контингент до 1500 хинети, при това в големите битки броят на хинетите можел да достигне 2 хиляди (Алжубарота) и дори 4 хиляди (Нахера), при общ брой на конницата 6-10 хиляди души.
Испанската колонизация на Америка довела до разпространението на изкуството на ездата в Новия свят – а там тя станала почти начин на живот за редица социални и под-етнически групи: гаучо (Аржентина), гуасо (Чили), вакеро и чаро (Мексико), каубоите (САЩ и Канада).
Освен това, изкуството на хинетите днес е в основата на такъв зрелищен спорт като родеото.
–
