Обикновено разказите за историята на уланите започват с уникалната полско-литовска традиция в конните сражения. Уланите се превърнали в отличителен белег на полските легиони в армията на Наполеон, а тяхната четвъртита шапка дори била кръстена в чест на полските бунтовници на Тадеуш Костюшко – „конфедератка“. Но ако опитаме да си спомним откъде в полско-литовската държава – Реч Посполита, се появили частите на леката кавалерия с дълги копия, ще трябва да се върнем няколко века назад.
Думата „улан“ има тюркски корени и според една хипотеза идва от „оглан“, което означава „момче“ или „млад мъж“. Според друга версия, уланите произхождат от названието на ойратите – воините на последната велика степна империя Джунгария, просъществувала през ХVІІ-ХVІІІ в. на територията на Централна Азия. Уланите са лека редовна кавалерия, чиято основна разлика от хусарите или, да речем, конните егери били пиките с дължина 3,5-4,5 метра. Освен това, уланите били въоръжени още с леки кавалерийски саби и карабини, по което си приличали с хусарите и драгуните.
Освен полската и литовски-руска шляхта, на територията на Реч Посполита се били заселили обитатели на татарския улус Джучи, остатък от Златната орда. Въобще, разпадането на монголо-татарската Златна орда довел до това, че много мурзи и ханове се заселили на територии, подвластни на Москва и Вилно. Подобна етническа група съществувала в Литва от края на ХІV, когато поддръжниците на падналия хан Тохтамиш, помолили княз Витолд и неговите наследници за разрешение да се заселят в литовските земи. Литва, повлияна от степната военна традиция, постепенно възприела някои азиатски военни традиции. Дори след обединението си Полша, тя останала регион, където източните похвати за конно сражение имали предимство пред западните. Ако самата Полша била прочута със своите „крилати хусари“, то Литва можела да се похвали с… крилати татари.
И наистина: постепенно татарите се включили в общата тактическа схема на полско-литовската армия. В същото време целият степен свят бил разтърсен от последната значителна военна революция, свързана с формирането на единствената номадска империя в епохата на барута – Джунгарската. В конната битка джунгарските ойрати, за разлика от своите предшественици – конните стрелци с лък, разчитали на шоков удар с големи маси лека конница. Успехите на ойратите в борбата срещу други татарски кланове – ногайците и кримчаките, принудили някои обитатели на Източна Европа да възприемат особеностите на тяхното военно дело. Така на разположение на полско-литовските владетели се оказала отлична лека кавалерия, която, въпреки че останала в сянката на „крилатите хусари“, в действителност дори била по-значима за военната история.
В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век на литовските татари бил даден статус на редовни военни части, а службата им при полско-саксонските крале Август ІІ и Август ІІІ прославила отряда на полковник Александър Улан в цяла Европа. След неговата смърт фамилията му (според друга версия, прякор) станала нарицателно за всички татарски части в полско-литовската армия. Може би, ако Реч Посполита не се намирала такъв упадък, уланите щяха да спечелят не по-малка слава от „крилатите хусари“ – ала бързото разпадане на държавата сложило край на успехите на уланите. Но не за дълго. Още през втората половина на ХVІІІ век кавалерийски полкове, устроени по примера на уланите, били сформирани в Саксония, Прусия, Австрия. В Русия такива части получили името „пикинерски“, което доста точно описва основната им разлика от останалите редовни кавалеристи.
Второто раждане на полските улани станало на чужда земя: през 1796 г. в републиканска Франция се формирали части от полски емигранти, на които в крайна сметка им било позволено да създадат своя собствена лека кавалерия. Така се появили известните полски улани. Смелостта и яростта, с които се сражавали поляците, съчетани с отличното владеене на пиката и сабята, им придали почти легендарна слава на воини, за които няма пречки.
Пиката наистина била изключително ефективно оръжие при челен сблъсък. Конният пикинер имал предимство пред врага със сабя и дори с щик, тъй като оръжието му било по-дълго – да не говорим за ужасяващото психологическо въздействие, което пиките и резултатите от успешното им използване предизвиквали.
Възниква логичен въпрос: щом уланите били добре познати на всички европейски армии по това време, защо не е било възможно да се въоръжат всички кавалерийски части с пики? Но отговорът е прост: боравенето с пика изисква голямо умение, докато за опитен фехтовчик в близък бой пиката не представлява почти никаква заплаха. Така или иначе, тя оставала по-скоро психологическо оръжие с много по-малък капацитет от добрата стара кавалерийска сабя. Било възможно да се използват уланите в определени сектори на фронта с голям успех – но би било прибързано да се въоръжи цялата кавалерия с пики.
Въпреки това, историята на полските (и не само) улани е съхранила много любопитни и героични страници, а самите улани не само оцелели в кипежа на Наполеоновите войни, но също участвали в Първата световна война, а някои дори във Втората – запазени са снимки как полски улани атакуват настъпващи немски танкове.
–