Още

    Немските генерали в съветски плен

    На 24 декември 1947 г. граничари от съветската окупационна зона в Германия задържат нарушител – възрастен мъж се опитва да влезе в британската зона с 19 бойни патрона за 6.35-мм пистолет. След ареста германецът искал да се самоубие, но граничарите навреме открили цианкалий в подплатата на шапката му.

    Задържаният се оказал генералът от Вермахта Рудолф Шмид, командир на 39-и корпус от групата армии „Център“ на Източния фронт, участвал в завладяването на Белорусия, в Смоленското сражение и боевете край Ленинград. Закарали го в Москва и през 1952 г. бил осъден за военни престъпления на 25 години лагер. Той е един от малцината, които честно признали зверствата си: откарване на съветски граждани в робство в Германия, организиране на наказателни операции срещу партизани, потвърждение на смъртни присъди…

    Рудолф Шмит. Уикипедия

    Шмид е последният генерал от Вермахта, арестуван от Съветския съюз. Но преди това, през 1943 г. той бил арестуван в Орел от самите нацисти заради писма до брат си, в които критикувал Хитлер и други нацистки ръководители за бездарното управление на войските, а също така споделя планове за бягство от армията. Скоро братът на генерала бил осъден на смърт за шпионаж в полза на френската съпротива (за да се избегне екзекуцията, се отровил в затвора). На генерала тогава му се разминало, защото решили, че писал писмата „под влияние на психологическо заболяване“.

    „Антихитлеристката“ история на Шмид обаче не го освободила от отговорност за жестокостите, извършени от войските под негово командване. Общо Червената армия пленила 376 германски генерали, включително трима фелдмаршали: „главният пленник на Сталинград“ Фридрих Паулус, Евалд фон Клайст и Фердинанд Шьорнер (за сравнение – 72 съветски генерали били пленени от немците).

    Съветските военни трибунали осъдили 222 висши немски офицери в съответствие с международното право, включително 35 генерали. Следствието събрало толкова много доказателства за вината им, че почти всички обвиняеми се признали за виновни в извършването на множество престъпления. Обикновено били съдени в града, в близост до който извършвали своите злодеяния. Например, генерал-полковник Ервин Йенеке съдили в Севастопол (неговата 17-та армия безчинствала в Кубан и Крим), а делото на генерал Хайнрих Ремлингер се гледало в Ленинград (неговите подчинени избивали цивилни при Псков и Ленинград).

    Процесите приключили през 1952 г. В крайна сметка били осъдени на смърт чрез обесване 41 германски генерали (бесили ги по площадите на същите градове, където се гледали делата). Още десетки – на 25-годишен лагер или затвор, по-рядко – каторга. Сред затворниците били фелдмаршалите фон Клайст и Шьорнер. Третият фелдмаршал – Паулус, сътрудничил на следствието, бил свидетел на обвинението в Нюрнберг и затова го държали не като престъпник, а като почетен пленник с привилегии: диетична храна, право на кореспонденция, бира по празниците, възможност да пише мемоари, вила край Москва; през 1953 г. град Паулус се завръща в ГДР и му дават вила в Дрезден.

    Съдбата на Клайст е по-неблагополучна – той умира от сърдечна недостатъчност на фона на бъбречно заболяване. Погребан е във Владимир. Много нацистки престъпници са изтърпявали присъдата си в затвора на град Владимир (Владимирский Централ) и там измират: например, последният комендант на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг, познавачът на Русия генерал Оскар фон Нидермайер (считал себе си за противник на войната със Съветския съюз, през 1920-те години работил няколко години в Москва) и др.

    Клайст, между другото, можело да бъде освободен доста преди да изминат 25 години – но болестта изпреварила освобождаването му. Поради превратностите на Студената война фелдмаршал Шьорнер на практика се спасил от възмездието; дори немските генерали го мразели заради жестокостта му и го наричали „убиец“, „кърваво куче“, „военен Гьобелс“, „жандарм“. В СССР пламенният любимец на нацистите и Хитлер бил помилван по негова молба, а през 1955 г. го освободили и му предложили да живее в ГДР, както и вила, кола и длъжност във Военната академия. Единственото условие било публично да подкрепя политиката на ГДР. Шьорнер обаче отказал и се преселил във Федерална република Германия, без да му се поставят пречки.  Там обаче го осъдили на 4.5 години затвор за необосновани екзекуции на германски войници по време на войната. Шьорнер умира през 1973 г. в Мюнхен.

    Фридрих Паулус. Уикипедия

    Изненадващ е и случаят с пленения генерал Винценц Мюлер. След като бил пленен през 1944 г., Мюлер веднага се съгласил да участва в антифашистките организации на пленници, говори по радио „Свободна Германия“ и пише във вестника със същото име. Затова той е освободен още през 1948 г., става генерал от Националната народна армия на ГДР, а през 1950 г. е вече неин началник на Главния щаб и заема поста заместник-министър на отбраната.

    През 1955 – 1956 г. освободили всички военни престъпници и пленници. Никой от осъдените на 25 години затвор не изтърпял присъдата си докрай: някои умрели в плен, а останалите се върнали у дома. Това се случило след посещението на канцлера на Федерална република Германия К. Аденауер в СССР и срещата му с Никита Хрушчов през октомври 1955 г. – установили се дипломатически отношения между страните, а като жест на добра воля Съветският освободил повече от 14 хиляди осъдени германци и върнал другите пленниците.

    Освободените генерали нямали основания да се оплакват сериозно от условията в СССР. До 1945 г. дори им било позволено да носят униформи и отличителните си знаци, след войната не им било забранено да пишат на роднини и да се разхождат, получавали дажби с по-високо съдържание на калории от обикновените пленени войници, както и цигари и кибрит; било им позволено да градинарстват, да четат… Дори с високопоставените военни престъпници служителите на НКВД се отнасяли сдържано. Например, когато Шьорнер се завърнал в Германия, можел да си спомня само такива „изтезания и гаври“: обиски, затваряне в карцер за половин ден по време на разследването, нощни разпити, разрешение за ползване на тоалетната само сутрин и вечер, както и необходимостта „да си почистват тоалетните“. Въобще, съветските отмъщения се оказали много по-малко жестоки от нацистките престъпления.

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови