Западна Европа в периода след падането на Римската империя – 476 г., до Х век била осеяна със селца, феодални замъци, манастири и малки селища около тях. Това били, общо взето, населените места. Но след това, към ХІ век, ситуацията коренно се променила: бързо започнали да се разрастват градовете. Разбира се, те съществували и преди, като наследници на римските, макар повече или по-малко разрушени и западнали. Венеция, например, Марсилия, Лион... И все пак, този процес станал особено забележим именно през ХІ век. Каква била причината?
За начало нека се замислим къде е било най-вероятно да се образуват градски селища. Къде биха могли да се насочат по-големи групи хора? Определено такива места били манастирите – където можело да бъдат нахранени, стоплени, да получат милостиня. Занаятчиите пък, за да намерят приложение на своите умения, се заселвали при замъците на сеньорите или образували ядрата на малки селища по кръстопътищата. Чуждестранните търговци в търсене на райони за продажба на своите стоки се отправяли към пристанищата, откъдето продължавали по „сините“ пътища на реките.
Особено често мястото за строеж на средновековен град бил районът около замъка на феодала. Владетелят пък се ангажирал да осигури на своите „гости“ надеждна защита в замяна на редовни данъци. В същото време селянинът можел да осигури прехрана не само на своето семейство и на господаря-земевладелец, но и на редица занаятчии. Това се дължало, наред с други неща, също и на технически иновации: използването вече на хамут и колесен плуг, подковаване на конете, земеделската система „триполие“ (с угар и презимуване на културите).
За да се решат обаче селяните да напускат селата си, била необходима някаква сила на „натиск“. Такава сила станал недостигът на земя. Именно това ги карало да напускат родните си краища и да търсят нови професии, каквито били занаятите. (Крепостничеството се развива по-късно). Така постепенно се раждали нови селища, възниквали още градове.
За да осигури хляб за себе си, феодала и занаятчиите, трудолюбивият селянин имал нужда от спокойствие в работата. Тоест, никой не трябвало да пречи на труда му, да го напада или прогонва от земята. Така още една причина за растежа на градовете било формирането на слой от военнослужащи, които биха могли да отблъснат атаките на неканени гости.
Несъмнено възходът на търговията също допринесъл за появата на градовете. Те се превръщали в икономически, търговски и индустриални центрове. От една страна, оказвали влияние върху „политиката“ на региона, а от друга, били зависими от феодалите или манастирите. И благосъстоянието на градовете до голяма степен се определяло от способността на техните жители да намерят баланс между тези компоненти. В историята на средновековния град винаги се вплита противопоставянето му на диктатурата на сеньора-земевладелец. Обикновено занаятчиите просто купували правата си от феодала. Но понякога сеньорите нямали желание да се разделят със своите привилегии. И тогава избухвала борба. Силните градове по правило се освобождавали от властта на феодалите или манастирите. В Северна Италия и във Франция свободните градове се наричали комуни. Не всички градски селища обаче имали право на самоуправление. В някои от тях свободните местни жители се примирявали с факта, че собственикът на земя в града е синоним на власт.
По това време имало поговорка: „Градският въздух прави човека свободен“. И наистина, с времето се възприело правилото, че избягал крепостен селянин, който прекара в града една година и един ден, без да бъде заловен, става свободен.
Основните занимания в средновековния град били занаятите и търговията. Занаятчиите обикновено живеели в къщи към своите работилници, където се занимавали с производството на различни изделия. Майсторът управлявал всичко. За да стане такъв, било необходимо калфата – който бил едно стъпало над чирака, да създаде изделие, което да доказва професионализма му. След това било необходимо да се организира много скъп празник за останалите майстори. Това не било по силите на всеки. Затова и занаятчиите рядко преминавали от калфи към майстори. Но, ако калфата бил син на майстор или се оженел за дъщеря му, неговите шансове значително се увеличавали.
Майсторите от една и съща професия се наричали „братя“ и обикновено живеели на една и съща улица. Обединени в „цехове“, те внимателно се наблюдавали взаимно, диктували дисциплината и осигурявали контрол върху качеството на стоките. Солидарността на цеха, която позволявала да се спазват определени стандарти, в началото имала положително въздействие. Но към края на Средновековието именно наличието на цехове затруднявало развитието на индустриалното производство.
Средновековните търговци също се обединявали – те организирали гилдии. През ХІV век северно-германските търговци се съюзили в търговско-политически съюз, който останал в историята като „Ханза“. Чуждестранните ханзейски кантори се намирали в някои от най-големите градове: Брюж, Берген, Велики Новгород и Лондон.
Ръстът на стоковото производство постепенно превърнал средновековните градове в центрове на търговията не само със съседни села и феодални замъци, но също и с други градове и дори с държави. По-специално, по Средиземно море венецианските и генуезките търговци търгували със Сирия и Египет, а по Черно море – с Крим и Кавказ.
Разцветът на търговските връзки довел пък до появата на банки. И ако в началото „банко“ (пейка – итал.) представлявало обикновена скамейка със седнали върху нея лихвари и сарафи (обменители на валута), през ХІІІ и ХІV с активното участие на Ордена на тамплиерите „банките“ се превърнали в организации, които давали заеми даже на крале. Естествено, някои крале смятали просто за глупаво да връщат взетите пари – така, например, фалирали Фугерите. Така лихварите-банкери разбрали, че трябва да вземат политическата власт, за да си осигурят връщането на дадените кредити веднъж завинаги. И на хоризонта се появили тъмните облаци на революциите. Но това е вече друга история…
