Как Китай изби врабчетата си, за да спаси реколтата

В края на 1950 -те години Китай бил 90% земеделска страна и се нуждаел от модернизация. По това време Мао Цзе-дун бил на власт вече почти 10 години. За да ускори развитието на страната, той положил началото на т. нар. „Голям скок“ – кампания за укрепване на индустриалната база с цел рязък растеж на икономиката. За големи противници и саботьори на този процес били обявени… врабчетата, срещу които издигнали обвинение, че унищожават зърното.

Проблемът се състоял в обстоятелството, че за да изхранват нарастващото градско население, заето в различните промишлени производства, китайците трябваше да отглеждат повече зърно (ориз, соя, ръж и жито), селскостопански животни и домашни птици. Те се стремели да постигнат този резултат по различни начини – включително чрез разгръщане на мащабна кампания за борба със селскостопанските вредители, сред които за най-опасни били обявени мухите, комарите, плъховете и врабчетата.

Именно борбата с врабчетата се превърнала в най-масовата част от цялостната кампания за борба с вредителите.

През 1958 г. бил разработен план за унищожаване на тези дребни птици. Мао Цзе-дун лично говорил за необходимостта от борба с врабчетата по време на 8-ия конгрес на Китайската комунистическа партия. Агитатори и пропагандисти обяснявали на хората, че птиците нанасят огромни щети на националната икономика – кълват зърното и по нивите, и когато то се съхранява на открити площи, даже в затворени складове.

Китайският научно-изследователски институт по зоология също се включил в борбата. Неговите учени изчислили, че количеството ориз и други зърнени храни, изкълвани от врабчетата всяка година, ще бъдат достатъчни за изхранване на 35 милиона души.

Борбата срещу другите вредители не била особено успешна. Действията за физическото унищожаване на популациите от комари, мухи и плъхове нямали ефект. Тук били необходими напълно различни методи – най-важният от които бил подобряването на санитарното състояние на населените места и околностите им, както и системната дезинсекция и дератизация.

Така врабчетата, живеещи редом с хората, се оказали най-уязвимата и удобна цел. Обаче опитите да бъдат изтровени или хващани с капани се оказали безплодни. Тогава китайците се сетили за нещо друго.

По принцип, всички птици имат два вида полет според движенията на крилете си: размахване (активен полет) и реене (пасивен полет). Вторият вариант обикновено се използва от големите видове (орли, лешояди, соколи, ястреби), които летят на достатъчно голяма надморска височина и използват възходящите въздушни течения като спомагателна повдигаща сила. Но птиците с малки криле, които остават предимно близо до земята, практикуват размахващ полет. Той отнема много енергия, поради което, за разлика от орлите, които се реят спокойно с часове, врабчетата не могат да останат във въздуха дълго време. 10-15 минути полет за тях е максималното време, след което птицата е напълно изтощена.

Именно тази тяхна особеност решили да използват китайците. Хората излизали по улиците, качвали се по покриви и дървета, размахвали парцали по стълбовете, чукали по тенджери, легени и барабани.

 Учениците били освободени от уроци и въоръжени с прашки. Уплашените, лишени от подслон и места за почивка врабчета след кратко мятане насам-натам, падали изтощени на земята, където ги доубивали и трупали на огромни купчини.

Китайците организирали паради, посветени на борбата с „вредните“ птици, като показвали трофеите си и споделяли своите успехи. Пресата постоянно публикувала снимки на най-изявените ловци, като по този начин насърчавала населението „да продължи борбата“. В нейния разгар били избивани и други малки птици – никой нямал намерение да се задълбочава в орнитологични тънкости.

Към края на 1958 г. с врабчетата в Китай било свършено. По това време били избити близо 2 милиарда птици и сега китайците очаквали безпрецедентно увеличение на добивите на зърнени култури. Така и станало – през 1959 г. било събрано много повече зърно от преди. Това заглушило малцината скептици, дръзнали да критикуват кампанията за унищожаване на врабчетата.

Заедно с увеличените реколти се развъдили повече гъсеници и скакалци, които спокойно ядели покълналите стъбла на зърнените култури по нивите – били изчезнали естествените им врагове, дребните птици. Обаче в началото на това не обърнали внимание.

Цялостните последици от унищожаването на врабчета се проявили през 1960 г. Насекомите по нивите се размножили в такива количества, че добивите рязко се сринали.

В страната започнал глад. Ръководството реагирало на това с обичайните мерки – призовало всички на борба, сега вече със скакалците и гъсениците. Хората масово излизали на полето и събирали вредители, но това почти не дало резултат.

Когато китайците започнали да умират от глад, станало ясно, че вредата от врабчетата по нивите с посеви е много по-малка от ползата, която носят – защото малките птици са естествен регулатор на броя на насекомите. Унищожаването на гъсеници и скакалци е особено активно по време на храненето на току-що излюпените пиленца. Наложило се Мао Цзе-дун през 1960 г. да признае грешката си и да изостави борбата срещу врабчетата. Кампанията срещу „четирите вредители“ била продължена „колкото за очи“ – но вместо птиците, които се оказали полезни, за основен враг били посочени дървениците.

От този момент нататък китайците започнали да се опитват да възстановят популацията на врабчетата. Сега вече оцелелите по чудо птици били пазени по всякакъв начин. Освен това, Китай трябвало да се обърне за помощ към други страни, и закупил от Канада, СССР и Виетнам 100 милиона врабчета, които били докарвани с кораби и влакови композиции.

Историците смятат, че именно кампанията за унищожаване на врабчетата е една от причините за Големия китайски глад, който връхлетял страната в периода 1959-1961 г. Според различни източници тогава загинали от глад между 15 и 36 милиона души.